Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън кимна.

– А това, което наричам "близалката“, е резервната ръчка. – Паоло завърши. – Сега знаеш как се отварят двата парашута. Готов ли си да скачаме?

Италианецът отново се закачи за Стивън.

– Да, хайде да действаме.

Самолетът стигна необходимата височина и зелената лампичка светна. Джорджо даде знак и дръпна плъзгащата се странична врата. Вятърът блъсна Стивън в лицето и въпреки предпазните очила той неволно присви очи.

Паоло го побутна към вратата. Стивън погледна надолу и видя километри празно пространство под себе си.

В следващия миг почувства натиск в гърба и полетя с главата надолу в нищото. Стомахът му се сви и за момент дъхът му секна.

– Спокойно! – изкрещя Паоло, за да надвика вятъра.

Падането се стори цяла вечност на Стивън. Очевидно решен да му осигури максимално силно преживяване, Паоло все още не отваряше парашута. Стивън положи усилие да запази спокойствие, докато гледаше приближаващата се земя, и за момент се почувства така, сякаш се носи във въздуха, въпреки че разумът му подсказваше, че вече са достигнали пределната скорост, както подсказваше и начинът, по който вятърът плющеше в гащеризона му.

Почти бе започнал да се наслаждава на странното усещане, когато почувства удар и нещо го шибна през лицето. Двамата с Паоло рязко се завъртяха във въздуха. Стивън усети, че е лапнал нещо и го изплю.

Перо.

Изви глава и видя нестройно ято гъски, стреснати и уплашени, десетки метри над тях. Стивън и Паоло продължиха падането си и след миг птиците се изгубиха от поглед.

На Стивън му се зави свят. Вече не падаше плавно в полуунесено състояние. Двамата с Паоло се въртяха неконтролирано във въздуха. Изгуби всякаква ориентация, вятърът бучеше в ушите му.

– Паоло!

Никаква реакция.

Стивън изкрещя отново, но пак не получи отговор. Сръга инструктора с лакът няколко пъти, но без резултат. Паоло беше в безсъзнание или мъртъв.

Земята се приближаваше все по-бързо. Стивън няколко пъти си пое въздух и като мобилизира цялото си самообладание, посегна назад за ръчките от двете страни на сбруята на Паоло.

Опипа с дясната ръка, опитвайки се да намери главната ръчка, но не успя да я дръпне. Колкото и да се напрягаше – не му достигаха няколко сантиметра, за да я стигне. Не ставаше. Посегна с лявата ръка към резервната.

Безуспешно.

Погледна своята сбруя и прецени, че за да получи повече свобода за действие, трябва да откачи един от осигурителните ремъци. Интуитивно си даваше сметка за риска, но не виждаше друг начин.

Посегна към лявата катарама и освободи ремъка.

Тялото му се разтресе и увисна само на ремъка, който го свързваше с Паоло. Нямаше време да размишлява колко натоварване може да издържи един парашутен колан – надяваше се да е по-малко от това, на което той щеше да го подложи.

Двамата с Паоло продължаваха да се премятат във въздуха, без никакъв шанс за стабилизиране и ориентация в пространството, Стивън се завъртя и се съсредоточи върху връвчицата на резервния парашут.

Със свободната си лява ръка напипа ръчката. Стисна я и дръпна с всички сили.

За момент не се случи нищо.

Последва рязко опъване на цялото му тяло нагоре и нещо във врата му изщрака болезнено. Той погледна нагоре и видя отварящия се парашут. Вкопчи се за сбруята на Паоло, в случай че единственият останал ремък поддаде. За щастие, двамата все още бяха свързани.

След като се увери, че опасността е преминала, Стивън отново погледна към земята, вече само на около двеста метра под тях. Опита се да се намести така, че да се приземи на крака. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше, спирачният ефект на парашута му осигури повече контрол. Сега трябваше да измисли как да избегне счупване на гръбнака при сблъсъка със земята с безжизнения Паоло, закрепен за гърба му.

Земята се приближаваше и той различи долу трима души, с протегнати ръце, които чакаха да му помогнат.

Приземи се прав и въпреки че ударът бе доста силен, не усети болката, която очакваше, от навяхване на глезена или изкълчване. Краката му обаче се огънаха и той се изтъркаля на земята върху Паоло.

– Merda [5] По дяволите! (ит.) – б. р. ! – изкрещя някой и внезапно три чифта ръце го задърпаха, разкопчаха катарамите на сбруята и откачиха въженцата, свързващи раницата на Паоло с парашута.

– Никога не бях виждал такова нещо! – възкликна друг.

Стивън се опита да се изправи, но не успя. За миг си се представи парализиран в болнично легло, после осъзна, че стотина килограмовият Паоло все още е прикачен за него.