Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Продължаваше да има чувството, че градът притежава величие, което не е срещала никъде другаде. Вярно, можеше да е неприятно задръстен от туристи пролетно и лятно време, но това важеше за повечето големи градове в Италия. Беше необходимо зло и тя беше готова да го преглътне, особено при положение че идваше само на гости. Харесваше спокойствието на провинциалния живот, който двамата със Стивън водеха в Греве, но нищо не я зареждаше с енергия така, както Венеция.

Докато караше сред хълмовете, Антония се замисли какво чудо е фактът, че са заедно – истинска сбъдната мечта. Обичаше Стивън дълбоко и безрезервно и знаеше, че той е готов на всичко за нея, беше го доказал многократно. Беше прекрасно, че превърнаха старата ферма в голямо класическо тосканско имение, ремонтирано с любов и снабдено с всички съвременни удобства, които двамата ценяха. Беше твърде голямо за двамата, но скоро щяха да имат нужда от повече място – тази сутрин с помощта на съвременната фармация Антония бе открила, че е бременна.

Толкова се въодушеви, че повтори теста – и резултатът пак беше положителен. Нямаше съмнение. Нямаше търпение да каже на Стивън, но се сдържа и реши да му съобщи новината, след като се върне – достатъчно познаваше мъжете, за да знае, че не можеш просто да му сервираш, че ще си имате наследник, и да отпрашиш на парти. Това бе сериозна стъпка, бяха я обсъждали, но подходящият момент като че ли никога не идваше… Е, вече дойде , помисли си тя.

След всичко, което бяха преживели заедно, след като тя едва не издъхна в ръцете му, да създадат заедно нов живот – да се видят и двамата в очите на детето си – беше щастие, на което тя почти се страхуваше да се надява. Цикълът на живота щеше да се затвори. Бяха спокойни, подсигурени, здрави, богати и Стивън щеше да е идеалният баща…

Така унесена в мисли, Антония се изкачваше по склоновете на север от Барберино де Муджело. Докато караше по криволичещата планинска магистрала, лампичката за бензин започна да премигва и в един момент светна. По дяволите! Беше забравила да зареди. Нямаше значение, след няколко километра имаше бензиностанция, сигурна беше. Започна да задминава една цистерна, караща предпазливо по стръмния участък, и когато се изнесе, за малко не се блъсна в стар пикап, който едва пълзеше пред нея – в лентата за изпреварване, разбира се. Тя натисна спирачката, за да избегне катастрофата, но педалът просто потъна до пода. Антония заобиколи пикапа, като едва не се блъска в мантинелата, и погледна километража – 150 километра в час. Трескаво смени на по-ниска предавка и колата постепенно намали. Поне можеше да използва като спирачка двигателя – какъв скапан късмет колата да се повреди точно в събота, когато повечето автосервизи са затворени.

Антония пропъди тази мисъл. Можеше да уреди нещо, когато намери бензиностанция. В най-лошия случай, щеше да накара Данте да изпрати кола да я вземе. Ще е изнервящо и неудобно, но понякога животът е такъв.

Смени още една предавка надолу, намали на 90, после – на 70 и отби на един изход, който помисли за бензиностанция. Продължи да намалява и се огледа надясно – сред маслиновите дръвчета забеляза знак за бензиностанция. Поне така ѝ се стори – не можеше да е сигурна, но това бе най-логично. Погледна картата на джипиеса на таблото за съответния символ. Да! Права беше. На дванайсет километра по-напред имаше бензиностанция.

Временно разсеяна от джипиеса, Антония със закъснение забеляза един претоварен камион, който се движеше по сервизната лента към нея. Нямаше време да направи нищо, освен да изпищи. Инстинктивно започна да натиска развалените спирачки, но в следващия миг осъзна грешката си и се опита да даде газ.

Почти успя.

Антония имаше само части от секундата, преди огромният камион да блъсне странично малката кола и да я смачка като кутия кока-кола. Последните ѝ мисли бяха, че е твърде рано, че не е честно и че скъпоценното същество в корема ѝ никога няма да види дневната светлина.

Всичко потъна в мрак.

Стивън спря мотопеда на алеята пред дома си. Нетърпението и притеснението от предстоящата среща с търговеца на редки пергаменти бяха притъпени от физическото усилие на тренировката. Погледна часовника си и видя, че има двайсет минути да се подготви за госта.

Отвори със замах входната врата, хвърли сака на масичката в антрето и бързо тръгна към спалнята, като по пътя започна да съблича потния анцуг. Измъкна риза и панталон от гардероба и пусна душа, знаейки, че са необходими две-три минути, докато водата достигне приемлива температура. Водопроводът на старата къща постоянно създаваше проблеми и беше следващ в списъка с неща за ремонт – отлагаха го, защото не искаха да са вкъщи, когато майсторите пробиват стените, за да сменят старите тръби. Както винаги в Италия, нещо, което нормално отнемаше две седмици, щеше да се точи два месеца, затова човек просто трябваше да свикне и да се примири с ритъма на страната, в която живее.