Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Съдържанието бе твърде ценно, за да рискува толкова глупава грешка. Ако се вярва на легендата, кутията съдържаше ключа за най-важната тайна в света – тайна, която може да преобърне хода на историята.

Облеченият в черно крадец даде газ и хвърляйки камъчета изпод гумите, мотоциклетът с рев изчезна в нощта.

ДНЕС

ПЪТЯТ ЗА ЛУКА, ИТАЛИЯ

Доктор Стивън Арчър Крос имаше много лош ден.

Мобилният му телефон в поставката на таблото зазвъня точно когато той за малко не заби луксозното си порше кабриолет от 2009 г. в движещото се пред него рено, което спря рязко заради някакъв едва влачещ се фолксваген "Вестфалия“, покрит с избелели лепенки. Шофьорите зад него набиха спирачки и гневно надуха клаксоните, сякаш нарочно се е наговорил със собствениците на реното и очукания микробус отпред. Стивън караше със смъкнат гюрук и чувстваше сърдитите им погледи в тила си, докато чакаше възможност да изпревари хипарите.

Накрая един от шофьорите зад него се смили и му даде знак да кара. Стивън даде мигач и заобиколи блокираните автомобили, за да се присъедини към дългата върволица от зяпачи, злорадстващи над съдбата на още един нещастник на пътя. Висок мъж с къдрава кафява коса и избеляла тениска на рок групата "Грейтфул Дед“, стоеше на банкета и разпалено говореше нещо по мобилния си телефон. По изражението му личеше, че не му се случва за първи път фолксвагенът да го изостави на пътя.

Стивън даде газ и подмина задръстването, като погледна електронния часовник на таблото, докато сменяше скоростите. Видя за миг отражението си в огледалото – вятърът рошеше светлокестенявата му коса над ситните бръчици, започнали да се появяват по загорялата от слънцето кожа около кафявите му очи. Не беше зле за четиридесет и пет годишен мъж, помисли си, особено като се има предвид какво бе преживял.

Пътят пред него се разчисти и скоро той вече караше със сто и двайсет. След като преодоля временното затруднение с трафика, Стивън насочи вниманието си към телефона и пропуснатото обаждане.

Натисна копчето за набиране. Обади се секретарката му Гуен.

– Алооу – каза с британски акцент, йоркширският ѝ произход личеше дори само от една дума.

– Извинявай, не можах да вдигна. Бях малко зает.

– Колко зает може да си в ден като днешния?

– Ще се изненадаш колко много неща правя. Казвай какво става.

– Преди няколко минути получих много странно обаждане. Един господин настояваше спешно да говори с теб.

– Аха… представи ли се?

– Уинстън Туейн. Говори ли ти нещо?

Стивън се опита да си спомни кой може да е този Туейн. Звучеше му познато, дори имаше чувството, че е от категорията "много важни“, но след като разрови паметта си за няколко секунди, не се сети за нищо конкретно. Но това не беше гаранция – напоследък беше доста разсеян, още откакто…

Не, да не мисли сега за тези неща!

– Не ми говори нищо. Какво искаше? – попита той.

– Било въпрос от изключителна важност.

– Изключителна, а? Хубаво. Дай ми номера.

– Не остави. Каза, че пак ще се обади. Звучеше като янки. Мисля, че се обаждаше от чужбина.

Стивън се замисли над думите на Гуен – повечето хора, които се обаждаха по "въпроси от изключителна важност“, обикновено оставяха номер за обратна връзка. Особено онези от Щатите, ако предположението на секретарката му беше правилно. А тя обикновено беше права за тези неща. Гуен управляваше офиса от самото начало на софтуерния му бизнес преди три години и половина. Имаше обезпокоителната способност да преценява хората и рядко грешеше.

– Настъпи неловко мълчание.

– Все още ли смяташ да скачаш? – попита Гуен.

– Да.

– Да скочиш от напълно изряден самолет?

– Точно така.

– И да падаш с десет метра в секунда, със скоростта на…

– Стига. Трябва да затварям – сряза я Стивън.

– Ами, чао тогава и запомни: който високо лети…

Гуен затвори.

Докато криволичеше между колите по магистралата за Лука – град на около половин час северозападно от Флоренция, Стивън изведнъж си спомни името Уинстън Туейн.

– Проклятие – измърмори.

Уинстън Туейн.

Вероятно най-авторитетният криптолог в света.

ПРЕДИ 30 МЕСЕЦА

30 КИЛОМЕТРА ЮЖНО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ

Живописната тосканска селска къща изглеждаше сякаш блести под яркото обедно слънце, жълтокафявите тонове на стените се сливаха със зеленината и покафенелите треви на околните ниви и създаваха илюзия, че плава сред ръждиво-зеленикаво море.