Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Двама души стояха тихо прегърнати върху извитата каменна алея отпред. Лек ветрец носеше от близката плевня аромат на сено, примесен с миризма на чесън от близките кухни. Никой от двамата не обръщаше внимание на уханията. Целуваха се като младоженци, макар да не бяха – откакто се врекоха във вярност, бяха минали три години, но за всеки страничен наблюдател изглеждаха като тийнейджъри, опиянени от могъщата магия на първата любов.

Жената се дръпна, тръсна кестенявата си коса и я събра на опашка с ластика, който носеше на китката си. Мъжът я задържа с изпънати напред ръце, сякаш се опитваше да запомни всеки детайл от лицето ѝ, после я придърпа към себе си и я прегърна. Отново се целунаха за миг, който продължи цяла вечност.

Антония погледна часовника си.

– О, Стивън! Закъснявам, както винаги. Това вече наистина е за последно. Трябва да вървя!

– Защо ме изоставяш? – попита той с театрален маниер.

– Caro mio [1] Скъпи мой (ит.) – б. р. , разделяме се само за един уикенд. Освен това можеше да дойдеш, но се отказа в последния момент. Ти с твоето хоби! Прекалено си зает, за да задоволиш едно момиче, затова се налага да търся и други развлечения – оплака се тя. Говореше перфектен английски, макар и с изразен музикален италиански акцент.

– Иска ми се да можех да дойда, но организирах тази среща преди седмица и нямаше как да я отменя. Трябваше ми цяла година, за да убедя дъртака за продажбата, а може всеки момент да размисли. Знаеш, че искам да дойда с теб.

– Si, si [2] Да, да (ит.) – б. р. , знам. Е, добре тогава, ще бъдем само аз и чичо ми… може би и чистачът на басейна.

Стивън знаеше, че това е шега. Чичото на Антония – Данте, притежаваше истински дворец на половин час южно от Венеция, плюс две "хижичи"с по десет спални – една в Кианти, близо до Неапол, и една на брега на езерото Лугано. За празненството по повод седемдесет и петия му рожден ден несъмнено щяха да дойдат десетки роднини плюс всякакви величия – от държавни глави до останалите живи от "Бийтълс“, за да почетат поредната изминала една година от жизнения път на достолепния старец. Стивън не би се изненадал, ако след като се върне, Антония му каже, че и самият папа се е отбил инцидентно, за да пожелае дълъг живот на Данте.

– Опитай се да се забавляваш. Знам колко досаден може да е Данте – заяде се той, напълно съзнавайки, че уикендът ще е неспирен гуляй. – Може пък да взема влака и да те изненадам. Надявам се, че тази среща няма да прерасне в неколкодневни преговори, но нали знаеш как е в Италия…

– Да, да. Поне имам интернет. Ще туитна, за да ти кажа как върви партито.

– Не бих имал нищо против аз да те туитна още веднъж, преди да тръгнеш – контрира Стивън.

– И на мен ми се иска, но трябва вече да вървя. Наистина. – Тя го издърпа до колата. – Ciao, amorе! [3] Чао, любов! (ит.) – б. р. Ще се видим след няколко дни.

Антония целуна Стивън по устните за последен път, после отвори вратата на сребристото ауди ТТ. Не можеше да не забележи колко перфектно изглеждат стегнатите ѝ леко мускулести крака, докато се качваше в колата и модната ѝ къса пола се вдигна нагоре. Двигателят забръмча и тя затвори вратата, махна му през матовото стъкло и включи на скорост.

Стивън изчака, докато малката кола се спусне по алеята и продължи по тясната павирана ивица, която в този селски район се водеше за шосе. Антония даде газ, сякаш бягаше от самия дявол. Умерена скорост за нея. Ревът на мотора се чуваше в далечината още цяла минута, преди спокойствието отново да завладее околността.

Щастливец си ти, Стивън!

Така беше. Преди три години двамата с Антония се бяха отказали от трескавото преследване на кариера и се зарекоха да направят връзката си приоритет пред всичко останало. Обикаляха Италия месеци наред, преди да се установят в Греве, откъдето можеха да стигнат до Флоренция за двайсет минути (ако караше Антония), а в същото време оставаха далеч от суматохата на големия град.

Несвикнал да почива на стари лаври, след като се нанесоха в новия си дом в Тоскана, Стивън се отдаде на ново хоби – криптографията, и толкова се вглъби, че накрая Антония го посъветва да насочи енергията си към друго занимание. В отговор на подтика ѝ той основа бутикова софтуерна компания, която бързо прерасна в петчленна организация, координираща усилията на девет дистанционно работещи програмисти от Русия, Украйна и Индия. По ирония никой от двамата не се нуждаеше от приходите – туристическото списание на Антония ѝ носеше малко състояние, а Стивън бе спечелил толкова много от стоковия пазар, че никога нямаше да му се наложи да работи.