Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Това обаче противоречеше на природата му. Вече се бе пенсионирал веднъж, след като продаде първата си компания още преди да навърши четиридесет, но откри, че умът му се нуждае от по-силни стимули, отколкото може да му осигури постоянното бездействие. След кратка, но убийствена заигравка с американския пазар на ценни книжа и шеметно запознаване със смъртоносните клики, действащи навсякъде, където са намесени големи пари, той насочи интереса си към интернет по времето, когато социалните медии правеха първите си стъпки.

Оттук произтичаше и сегашното му начинание, което опасно се доближаваше до работа на пълен работен ден. Компанията би трябвало да се управлява сама, но Стивън все още се оказваше засмукан в ежедневната ѝ дейност повече, отколкото му се искаше.

Освен това си имаше хоби. Предизвикателствата на криптографията, започнали като леко забавление, сега граничеха с обсебване. Прекарваше неизброими часове, работейки върху средновековни и ренесансови шифри, и беше стигнал дотам, че да напише няколко програми за откриване на повторения от символи и анализиране на кодирани съобщения. Много от уикендите си посвещаваше на пътувания за издирване на шифровани оригинални пергаменти на стотици години, които са били доста разпространени от дванайсети до осемнайсети век. Не отделяше на това занимание цялото време, което искаше да му посвети, защото спешните ситуации във фирмата се редуваха една след друга, но все пак успяваше да открадне поне по два дни седмично, за да работи по "проектите"си, както ги наричаше Антония.

По тази причина сега щеше да изпусне партито на века, или поне на годината, в околностите на Венеция.

От месеци омайваше едно осемдесетгодишно изкопаемо – търговец на редки пергаменти от Болоня. Възнамеряваше да изкупи цялата частна колекция на стареца, съдържаща някои легендарни експонати: свитъци от Мароко, документи от периода между XIII и XV, с произход от Англия, Италия и Франция и дори някои по-стари от Гърция. Това бяха музейни експонати, редки и невиждани, и биха били идеално попълнение в нарастващата колекция на Стивън. Старикът ги притежаваше от цели епохи, много от тях бе наследил от баща си, който също се е занимавал с този бизнес и в началото на XX век е бил дори съветник по древните документи на величия като фамилията Романови. Възможността бе уникална за Стивън, макар той да знаеше, че истински ценните експонати вероятно отдавна са обещани на крупни частни колекционери от Русия и Китай. Все пак дори огризките от масата на този човек вероятно бяха не по-малко интересни от най-прехвалените находки на италианския пазар и Стивън нямаше търпение да сключи сделката.

Той погледна часовника си – платинен"Ланге и синове"с вечен календар, който Антония му бе подарила за четиридесет и втория рожден ден. Влезе в къщата, срещата бе уговорена чак за пет вечерта, но той нямаше търпение да види съкровището на стареца.

След кратко безцелно щуране из празните стаи Стивън реши да отиде за няколко часа до Флоренция и да потренира в любимия си доджо [4] Доджо, в превод от японски буквално "място на Пътя“, е тренировъчна зала за практикуване на японски бойни изкуства. – б. р. . Увлечението му по бойните изкуства постоянно се задълбочаваше и макар да владееше повечето дисциплини, той обожаваше ритуала на редовните тренировки. Потупа корема си – след три години почти само на италианска кухня трябваше да използва всяка възможност за физически упражнения.

Прибра екипа и една кърпа в сака си, после отиде в малкия гараж до къщата, пълен с боклуци, които двамата с Антония бяха събирали през годините заедно. Избута отвътре очукан мотопед "Веспа“ – най-разпространения транспорт в района, и изрита стартера. На четвъртия опит моторчето забръмча и той форсира няколко пъти. Настани се на напуканата винилова седалка и потегли към Флоренция сред облак синкав дим.

Антония се наслаждаваше как вятърът развява косата ѝ, докато караше на север по магистралата, виеща се сред пасторалния италиански пейзаж. Беше тръгнала от къщи малко след 12,45 и като смяташе евентуалното забавяне заради усилен трафик и някое и друго спиране за зареждане и почивка, предвиждаше да стигне до дома на Данте около 17 часа. Гюрукът на малкото ауди рядко се вдигаше, освен когато ходеха до Флоренция, и едно от тайните ѝ удоволствия беше да усеща слънчевата топлина върху лицето си, докато шофира (наистина бързо) до едно от любимите си места на планетата – Венеция.