Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Искам това, което ми беше обещано в разговора от записа. Вече получих парите и паспортите, така че тази част е изпълнена. Но остават писмата… и достъпът до архива.

– Казаха ми, че извършителят на тези ужасни неща е искал да ме изнудва за десет милиарда долара.

– Предвид обстоятелствата мисля, че с готовност щяхте да ги платите – отбеляза Стивън.

– Защо искате достъп до архива ни? И защо не се опитате да ми измъкнете десет милиарда?

Стивън отдавна си бе дал отговор на този въпрос. Реши, че е най-добре да каже истината:

– Имам достатъчно пари. Не съм богат, но живея комфортно. С повече пари няма да си купя нищо, което вече да нямам. Няма да ме направят по-млад, няма да ми купят любов и няма да ме спасят от смъртта. Затова парите няма да са толкова ценни за мен, колкото знанието и възможността да задоволя страстта си към нови открития. Приемете, че за мен неограниченият достъп до архива на Ватикана струва колкото десет милиарда долара.

Старчето се втренчи мълчаливо в него за няколко минути. После каза:

– Разбрах, че сме купили някаква софтуерна фирма. Какво разбирам аз от софтуер? Мисля, че трябва да си я вземете обратно. Човек трябва да си запълва с нещо времето, а не можете да стоите в архива постоянно всеки божи ден.

– Вече ми я платихте.

– Приемете го като бонус. Заслужихте си го.

Дребното старче отпи глътка кафе. На лицето му се изписа огромна наслада.

– Вярвате ли в Бог, доктор Крос?

– Не по начина, по който вярвате вие.

Старчето кимна:

– Не можете да пишете или говорите за това, което се случи, или за онова, което ще откриете в архивите, освен с мое лично разрешение. Разбирате ли?

– Да. Не ме интересува как Църквата води делата си или какво ще реши да обяви или да не обяви пред света.

– Но какво е личното ви мнение? – попита старчето, като се вгледа изпитателно в лицето му. – Мислите ли, че е правилно да пазим тайна? Одобрявате ли решението да помислим внимателно, преди да го обявим пред обществото?

– Мисля, че е грешка. Църква, която се опитва да пази тайни, вместо да разпространява знания, е институция в упадък. Но пък кой съм аз, че да ви уча?

– Така е. Аз не вземам тези решения леко и не го правя сам. Но в крайна сметка трябва да постъпя, както е най-добре за Църквата, каквито и да са личните ми чувства.

– Разбирам. Още една причина да заслужавате хубаво кафе.

Старчето се усмихна леко, после извади лист с щампован релефен герб. Взе писалка, написа няколко реда и постави подписа си отдолу. Накрая сложи печат с пръстена си.

– Няма смисъл от две писма. Едно е достатъчно. Добавих отгоре едно изречение за службата ви към Църквата. Сега, след като получихте всичко, което поискахте, разчитам, че ще удържите на думата си и ще запазите нещата между нас в тайна.

– Мога да говоря от свое име и на момичето, но не мога да ангажирам човека от ЦРУ.

– Не ги мислете американците. Имам връзки там. – Старчето допи кафето си, въздъхна и сви рамене. – Ако сме реалисти, дори да се разприказвате, на този етап нямате никакви доказателства, така че ще бъде просто едно налудничаво твърдение.

Стивън кимна:

– Разбрах. Едва ли някой ще поиска да направи филм с подобен сценарий.

– Именно. Твърде невероятно ще звучи.

Двамата мъже останаха загледани един в друг за момент, после едновременно се усмихнаха.

Муди седеше пред чаша минерална вода в задната част на един ресторант във Флоренция. Заведението отваряше след два часа, но той имаше уговорка със собствениците и му бяха дали ключа. Входната врата иззвъня и влязоха Стивън и Натали. Взряха се в полумрака и Муди им помаха. На Натали изобщо не ѝ личеше, че е била простреляна само преди няколко седмици. Приближи се до масата с обичайната си грациозна походка. Муди се изправи и я целуна по бузата, после стисна протегнатата ръка на Стивън. Подкани ги да седнат и им предложи нещо за пиене.

– За мен вино. Червено. От операцията минаха петнайсет дни, а докторът каза, че след две седмици мога да пийвам по една чаша. Това е големият ми шанс – каза Натали.

Муди погледна Стивън и той кимна:

– Чу дамата. Нека са две.

Муди отиде до винения шкаф при бара и след няколко минути се върна с пълна гарафа гъсто, тъмно "Бароло“. Сложи три чаши, махна кристалната тапа и сипа порядъчна доза вино за всеки. Вдигнаха наздравица и Муди веднага заговори по същество:

– Както се очакваше, всичките ни разходи за експедицията бяха покрити.