Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Ще ги накарам да вдигнат двамата ранени на носилки. Вас ще ви издърпаме със сбруя. Някакъв проблем? – попита Синт.

– Няма проблем. Само ѝ помогнете.

Натали беше припаднала от болка и сега поне не страдаше.

Синт отново излезе на слънце и Стивън изчака вътре да го извикат. Погледна за последно скелета, после вдигна Натали и излезе в изгарящата жега.

Изкараха Натали от операционната след четири часа и половина. Хирургът вървеше след количката ѝ и се приближи до Стивън, който седеше в коридора и нервно въртеше в ръце кутия безалкохолно.

– Как е тя? – попита Стивън, като скочи на крака.

Лекарят свали маската си и стисна устни.

– Най-голямата опасност сега е сепсисът. Извадих куршума и заших раните, но в такива случаи всичко е възможно. Прогнозата е предпазлива, но положителна. Ако през следващите четиридесет и осем часа няма усложнения, мисля, че опасността е преминала, но ще се наложи да остане на легло няколко седмици.

– Кога ще дойде в съзнание?

– След около час. Много ще я боли, затова през първите седемдесет и два часа ще ѝ преливаме морфин. Ще бъде много отпаднала и замаяна.

Стивън стисна ръката на хирурга.

– Благодаря, че я спасихте.

– Това ми е работата.

– Говорите английски отлично, доктор…

– Фарук. Учил съм в университета "Пен“.

Стаята бе изпълнена с характерната миризма на белина – очаквано допълнение към тръбичките за вентилиране, кардиографския монитор до главата на Натали и системата за кръвопреливане. Осветлението беше слабо, специално нагласено така, че пациентката да си почива. Влезе една сестра и погледна показанията на мониторите. След като направи нещо със системата, погледна Стивън, усмихна се учтиво и излезе.

Натали отвори очи и затърси Стивън с разширени от обезболяващите зеници, неспособни да фокусират. Облиза пресъхналите си устни и дрезгаво прошепна:

– Привет, страннико!

Стивън се усмихна и стисна ръката ѝ.

– Готова си на всичко, за да ти обърнат внимание, а?

– Вече би трябвало да си го забелязал. Знаеше ли, че от куршум боли?

– Спомням си, че не е особено приятно. Но лекарят каза, че скоро ще бъдеш добре.

– Надявам се да съм по-добре от добре.

– Всъщност каза, че ще бъдеш супер, но не звучеше убедително. Реших да го давам по-скромно.

– Не съм забелязала да си особено скромен – промълви тя леко унесено.

На вратата се почука и влезе Муди, с бинтована глава и подути очи.

– Кой е пуснал мумията? – изхриптя Натали.

– Трябваше да видиш другия мръсник.

– Приличаш на енот – отбеляза тя, после затвори очи и заспа.

Стивън пусна неподвижната ѝ ръка и се оттегли към вратата, като даде знак с глава на Муди да излязат в коридора.

– Как си? – попита го.

– Като премазан от танк. А ти?

– Отлично. Няма по-добър лек срещу скуката от един добър пердах. – Стивън погледна превръзката на Муди. – Какви са шансовете да намерим хеликоптер, който да ни закара на мястото на разкопките довечера?

– Нулеви. Случиха се твърде много неща. Откакто съм излязъл от спешното, се мъча да залича следите. Изпратих двама души да разкарат труповете и да се погрижат нищо да не се разбере, а новият ти приятел от Църквата има цял екип на място, за да разчисти района. С общи усилия мисля, че ще те прикрием добре. Защо? Какво искаш?

– Лаптопа. Някои други неща, дрехи, документи… обичайното.

– Утре сутрин още ще са там. Искаш ли да уредя хеликоптер за седем?

– Надявах се да го кажеш. Ще преспя в стаята на Натали, обещаха да донесат походно легло. Можеш ли да ме вземеш оттук?

– Разбира се. – Муди замълча за момент и погледна Стивън в очите. – Грижи се за нея. Тя е една на милион. Може да ми е кофти, че не съм на твое място, но ако е щастлива, ми стига. Късметлия си.

– Знам. И ще се грижа за нея. Можеш да си сигурен

На другата сутрин речното корито беше неузнаваемо. Палатките бяха прибрани, кухнята и тоалетните – разглобени и опаковани и всичко бе готово за отпътуване. Саковете на Стивън, Натали и Муди бяха подредени на една страна и хората на агента от ЦРУ се мотаеха наоколо, като се опитваха да не се пречкат във вече смазващата жега.

Ето нещо, което няма да ми липсва , помисли си Стивън, докато хеликоптерът се приземяваше. Муди дръпна вратата, за да я отвори, и двамата скочиха на земята, още преди витлата да спрат да се въртят.

– Виждаш ли? Всичко е под контрол. Имам известен опит с тези неща – каза Муди, докато отиваха към чантите.