Николай Пенчев - Главата на хана

- Ронгове се надява да мине през Ришкия проход до два дни. Само чудо би могло да го спре! - направо, без никакво въведение каза кавханът.

- Значи е вярно? Византийците ни нападат? - попита Климент.

- Вярно е! - Дукум захвърли перото на масата. - Събрали са най-добрите си войски и напредват насам. Чудно как никой от съгледвачите ни не докладва навреме за подготовката им. А и проклетите араби са се успокоили на изток и сега императорът може да съсредоточи повече войски тук.

Климент седна на стола с отворена уста. Ако казаното от Дукум бе истина, това можеше да се окаже краят на българската държава. Никога досега Византия не бе нападала с цялата си мощ. Поне половината й войска винаги бе заета с арабите, които напираха по източните граници на империята.

Ако византийците бяха обединили войските си и идваха към Плиска, това вещаеше катастрофа. Още повече че българската армия бе разпръсната и отслабена след последните неуспешни кампании. Борис бе водил четири войни с далеч по-слаби противници и бе загубил и четирите. Едва ли щеше да успее да се справи с империята.

По гърба на Климент се стече студена пот. Ако нещата не бъдат овладени бързо, смърт чакаше хана и всичките му приближени. В това число и писаря му.

Усетил мрачното настроение на Климент, Дукум седна на един стол срещу него и се вторачи в лицето му.

- Няма какво да те лъжа, положението е много лошо! - каза кавханът. - Не ни стига слабата реколта, а сега и това. Трябва ни чудо, за да се спасим!

- Не можем да си позволим война! Ще ни избият! - простена писарят.

- Не можем! - съгласи се Дукум и отново стана.

- Какво ще правим?

Кавханът дълго гледа през прозореца, преди да отговори.

- Както ти казах, необходимо ни е чудо. И Борис отиде да го сътвори!

- Отиде да го сътвори ли? - премигна Климент. - Как така?

- Много просто! Веднага щом разбра, че византийците са тръгнали насам, ханът се метна на коня и с малък отряд отиде да пресрещне Ронгове!

- Ще се предаде ли? Ще избяга във Византия ли? - попита уплашено Климент. Не за първи път български владетел, чийто трон се клати, щеше да търси спасение в Константинопол. Ако Борис избягаше, положението на Климент щеше да стане много опасно.

- Не знам какво смята да прави! - сърдито отговори Дукум. - Но не спомена нищо за предаване. Предполагам, че ще се опита да води преговори. Досега те никога не са му изневерявали. Това, което ме притеснява повече - натърти Дукум, - е организирането на похода. Макар и със закъснение, шпионите ни в Константинопол докладваха, че Фотий е бил този, който е накарал императора да тръгне на бой. Патриархът със сигурност иска нещо от тази война. Дано на Борис не му се налага да се разправя с тази подла пепелянка!

Фотий!

Името отекна в главата на Климент и го накара да се изпоти отново. От всички възможни врагове на света Фотий бе най-страшният!

Блестящ логик, философ и учен, Фотий бе преподавал в Магнаурската школа, където никой не можеше да се сравни с ерудицията и ума му. Учени от цял свят бяха идвали да спорят с него само за да си тръгнат посрамени и с наведени глави.

Климент си спомняше добре силния мъж с дълга посребрена коса и брада. Помнеше пронизващия поглед на очите му, от който не можеше да се скрие нищо, помнеше желязната му воля и твърдия характер, от които толкова се бе възхищавал. Ако някой можеше да превърне войната в математическо уравнение и след това да намери решението му, това бе Фотий!

И сега този човек се изправяше срещу тях!

- Няма какво да се притесняваш, Клименте - Дукум познаваше писаря и настроенията му по-добре от всеки друг. - Няма спор: Фотий е опасен противник, но и той е човек като теб и мен. А щом е човек, значи прави грешки! И има слабости. От което трябва да се възползваме. Както и от факта, че не навсякъде го обичат особено. Няма от какво да се притесняваме. Ако действаме бавно и внимателно, имаме шанс да го победим.

Фотий наистина имаше могъщи противници. Папата в Рим не можеше да го понася и го беше анатемосал заради дръзкия му език и най-вече заради начина, по който стана патриарх.

Въпреки сериозността на положението Климент се усмихна при спомена. Макар да се страхуваше от Фотий като противник, не можеше да не уважава дързостта и смелостта, с която действаше бившият пръв философ на Магнаурската школа, който внезапно се бе издигнал до най-висшите селения на светата православна църква.

Предшественикът му, старецът Игнатий, не се бе оказал на висотата на римския папа Николай I в спора коя църква е по-истинска и младият Михаил бързо го бе свалил от престола. Това бе поне официалната версия. Истината бе, че Игнатий се бе сдушил с майката на императора Теодора, която управляваше вместо сина си. За да отхвърли волята на майка си, Михаил бе почнал да отстранява от двора един по един поддръжниците й. Игнатий бе от първите, усетили истинската сила на императора. След това 19-годишният Михаил бързо назначи на поста доскорошния си любим учител от Магнаурската школа, най-изтъкнатия философ и учен на Византия - Фотий. Верен на императора, прочут по целия свят, умен, начетен и кален в битките, философът бе прекрасен избор.