Николай Пенчев - Кръв по снега

Застанал над него, с изваден меч в ръка, Явица внимателно се оглеждаше, сякаш очакваше ново нападение. В краката му, проснато по гръб, бе обезглавеното тяло на жупана. До него бе поставена отрязаната му глава. Чистият сняг бе опръскан с капки кръв, проблясващи на лъчите на залязващото слънце.

Явица посочи с меча си:

- Главата бе там, малко по-надолу. Лесно може да се проследи по кървавата диря, която е оставила в снега.

- Но как е станало това? - очите на Деян се въртяха като обезумели, лицето му бе изгубило цвета си, краката му трепереха. - Как е възможно...

- Не е било много трудно - обясни Явица. - Докато ви чаках, огледах следите наоколо. Забелязват се ясно в падналия сняг. Мугел е имал среща. Чакал е някого да дойде и няколко пъти се е разходил напред-назад по пътеката. Срещнал се е с убиеца си малко по-нагоре -сърбинът отново посочи с меча. - Двамата са се върнали обратно, най-вероятно са говорели. Тук пътеката се стеснява. Трябвало да минат един по един. Мугел е тръгнал пръв. За другия не е представлявало проблем да извади меча си зад гърба му и да му отреже главата.

- Предложих му моите войници да охраняват и него, но ми отказа - едва чуто промърмори Деян. - Трябваше да го накарам насила.

- Но кой е човекът, който е имал среща с Мугел? Кой е убиецът? - попита Стрез.

- Някой, на когото жупанът е имал пълно доверие! Някой от нас! - отговори Ратомир и бавно изгледа смълчаните лица около себе си.

- Искам да се махна оттук! Веднага - Деян се запрепъва обратно към къщата. Падна в една преспа и се наложи телохранителите му да му помогнат, но ги отблъсна от себе си.

Войниците от имението донесоха широко платнище, поставиха трупа на жупана върху него и го отнесоха.

„Знам къде ще го оставят!“ - помисли си Климент и потръпна при спомена за тъмната крипта, превърната в морга.

Зад гърба му избухна спор.

Деян продължаваше да настоява незабавно да си тръгне и прати да извикат останалите войници от ескорта му, които скоро го заобиколиха с мрачни физиономии и насочени копия.

Добрин по всякакъв начин се опитваше да го убеди да остане поне до сутринта, но жупанът не искаше и да чуе. Нито доводите, че вече е тъмно и вали сняг, нито това, че пътищата са затрупани, успяха да го отклонят от намеренията му.

В разправията се включи и Дукум, който също настояваше Деян да остане, за да се опита все пак да започнат преговорите. Жупанът само се изсмя на това предложение.

- Ако почакаме още малко, българино, скоро няма да има съвсем с кого да преговаряш! - извика той и поиска още войници от Добрин, които да го съпровождат в падналия мрак.

Домакинът отказа, изтъквайки, че така или иначе няма как да минат през снега, а войниците ще му трябват за охрана на гостите. Въпреки това Деян настояваше да му дадат допълнителен ескорт, позовавайки се на положението си в сръбския двор. Добрин отказваше, твърдейки, че сигурността на гостите е най-важна. Дукум се опитваше да договори нови преговори на ново място с нови хора.

Климент стоеше все така загледан в опръскания с кръв сняг.

Когато и последният слънчев лъч угасна зад хоризонта, той се обърна, приближи се към групата на каращите се и каза:

- Знам кой е убиецът!

Отначало никой не му обърна внимание.

Глъчката продължи и се наложи Климент да повтори думите си.

- Тихо! Тихо! - развика се Ратомир и замаха с ръце, което накара останалите да млъкнат. - Българинът току-що каза, че знае кой е убиецът!

- Вярно ли е това, Клименте? - попита Дукум и избърса падналите на челото си снежинки.

- Да! - писарят вдигна високо глава, свали качулката си и огледа замръзналата в мълчание група пред себе си. - Знам кой е убиецът! И което е по-важно, знам защо го е направил!

Думите му предизвикаха какофония. Надвиквайки се един през друг, забравили ранга и положението си, насъбралите се искаха да знаят кой е престъпникът.

- Не тук! Слънцето залезе, студено е! Нека се върнем в залата. Там ще ви кажа кой е виновен за тези ужасни престъпления!

Писарят вдигна качулката си и с твърда крачка се отправи към къщата.

Мърморейки недоволно, останалите го последваха.

Скоро всички се събраха в голямата зала. Огънят бе разпален, по стените бяха закачени горящи факли. Въпреки това сенките продължиха да се прокрадват по ъглите, а засилващият се вой на вятъра вледеняваше сърцата.

Деян бе настоял личната му стража да се заеме с охраната на срещата и сега деветимата едри войници с мрачни лица, дрехи в синьо-сребърно и тежки копия в ръцете, стояха зад гърба на господаря си.