Николай Пенчев - Жълтата кутия

– А после уби и него?

Евдокия вдигна рамена.

– Нямах друг избор. Той беше заплаха – вдовицата се загледа в пода и поклати глава. – За него ми беше най-мъчно. Харесвах Чака. С непрекъснатото му перчене и желание за живот. И той беше глупак, но хубав и забавен глупак. Както и да е – вдовицата махна с ръка. – Справих се лесно с него. Виж, за колана въобще не съобразих. Бях се подготвила предварително с един от тези на мъжа ми. Това беше може би единствената ми грешка. Но и честно казано, не вярвах, че някой ще се усъмни в мен. Бях нагласила всичко много добре. След което ми останаха само двама – Винех и момичето. Ти ми направи добра услуга, като разобличи чигата и стана причина за смъртта му. Така ми остана само да си разчистя сметките с Ава.

– А Мария?

Вдовицата махна презрително с ръка.

– Малката уличница мислеше, че може да ме изнудва. Предполагам, че не можеше да прости как ѝ отнех Чака. Но той не беше мъж за нея! Мария беше прибрала чашите от стаята ми, след като с Гостун пихме вино. Започна да ми намеква, че едната от тях миришела странно и да ми иска пари. Давах ѝ по малко, докато реша какво да я правя. Беше ми необходима, за да шпионирам Ава и да подготвя следващия си удар. Но накрая стана прекалено сложно, да я държа жива. Не се знаеше кога и пред кой ще проговори Затова я убих – Евдокия сви рамене. – Няма да липсва на никого! За жалост не успях да се добера до момичето. То се оказа по-умно и съобразително отколкото предполагах. След като и последното ми нападение се провали, реших, че повече няма какво да правя в Плиска. Не можех да рискувам Ава да се разприказва, което щеше да стане рано или късно и върху мен да паднат съмнения. А и Константинопол дава много повече възможности. Сам го каза – богата, красива и вдовица на боритаркана на Плиска. Ромеите ще се избият за мен.

– Е, сега това вече няма как да стане.

– Така ли? – Евдокия се изсмя глухо. – Не виждам защо да не стане. Не си ти човекът, който ще ме спре!

– И какво мислиш да направиш? Помощникът ми е на двора, слугите ти ги няма. Освен Сеп, но се съмнявам той да ти бъде от помощ.

– Клименте, Клименте! – с престорено съжаление поклати глава вдовицата. – Наистина си умен, но понякога те съжалявам. Още в мига, в който те видях да прекрачваш прага на дома ми, бях сигурна, че не идваш за добро. И се подготвих. Нима мислиш, че ще оставя всичко да ми се изплъзне в последния миг? Не и аз! Тежко ми е да ти го кажа, но виното, което ти дадох да пиеш, бе отровено. О-о-о-не бързай да се хващаш за корема. Отровата е бавна. Ти си прав, аз наистина разбирам много от билки. Остава ти още малко време. След което ще се справя и със слугата ти. Можеш да си сигурен в това. И преди да си ме попитал – съжалявам, но за тази отрова, противоотрова няма.

Притискайки корема си с ръка, писарят се свлече на стола.

– Ти наистина си умна! Дори може би повече отколкото трябва – каза той, след което се изправи спокойно на мястото си. – Предполагах, че ще опиташ да направиш нещо подобно. Затова просто размених чашите. Помниш ли малкия инцидент в началото на разговора ни? Когато крадец влезе в двора и помощникът ми го изгони. Ти скочи да видиш какво става, а през това време, аз взех твоята и ти дадох моята чаша. За всеки случай. Очевидно си е струвало.

– Не може да бъде! Лъжеш! – сега бе ред на Евдокия да се хване за корема и да се свлече на мястото си.

– О, не! Не лъжа! – отговори и писарят. – Но нека изчакаме и видим, кой от двама ни е прав. А докато седим, можеш да си припомниш всички престъпления, които си извършила. Нека тези, които си убила или си станала причина за гибелта им, минат в маршова стъпка пред теб, отнемайки ти последния покой. Ти си лоша жена, Евдокия! Лоша и зла! И аз ще съм доволен, когато бъдеш мъртва!

– Мечтай си! – лицето на вдовицата се изкриви от омраза.

Писарят вдигна рамене и почука с пръст по облегалката на стола си. Звукът отекна ясно в тихата стая.

– Чуваш ли? Това са душите на тези, чиято смърт си причинила! Те искат възмездие и ще го получат!

Този път вдовицата не отговори нищо, а само се зави по-плътно в шала си и се загледа в часовата свещ на масата.

Минутите се нижеха бавно.

Внезапно лицето на Евдокия се изкриви от болка, по слепоочието ѝ се стече ручейче пот.

– Може би сега ще ми повярваш? – Климент се надигна от мястото си – Макар да не го заслужаваш, съм готов да ти помогна. Искаш ли да викна свещеник? Или някой друг?

– Никой! – думите трудно излизаха от устата на жената. – Искам само да стоиш тук с мен. Страх ме е да остана сама.