Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Напротив! Ще се случи! – Евдокия скочи от стола си. От предишното ѝ поведение не бе останала и следа. – Нима мислиш, че ще оставя да ме завлекат в подземията на двореца и палачите на Борис да ме удушат? Не съм стигнала толкова далеч, за да бъда спряна от някой като теб, писарю!

– Прав съм, нали? За всичко съм прав! – Климент говореше повече на себе си, отколкото на жената пред него. – Толкова много смърт. И за какво?

– За това! – Евдокия вдигна златната си огърлица. – И за това – тя посочи пръстените си. – Не знаеш какво е да си жена във време, когато командват мъжете. Когато има значение дали можеш да въртиш меч, а не да мислиш. Аз съм умна, да. Дори ти си го забелязал! Мога да чета, да пиша на латински и гръцки, да смятам, познавам билките и звездите. Но какво от това? Много рано разбрах, че ми предстои живот, изправена пред печката, въртяща опашка около някой смърдящ на вино мъж, който няма да дава и пукната пара за мен, давейки ме със собствената си тъпотия.Собственият ми баща ми каза колко съжалява, че не съм се родила момче! Тогава можеше да мечтае за постове и облаги. Но момиче? – Евдокия се изсмя. – Кой се интересува от момичето на дребен земевладелец? Без зестра и перспектива? Че и умно на всичко отгоре. Никой не иска такива. И когато майка ми успя да ме уреди в домакинството на Гостун, се зарекох в себе си, че това е шанс, който няма да изпусна!

– Като за благодарност избихте цялото му семейство?

– Това беше начинът! И не съжалявам, че го направих! – вдовицата стисна устни. – Благодарение на уменията си бързо се издигнах. Скоро станах компаньонка на господарката, която нямаше с кой друг да провежда изтънчените си беседи. Господарката Косара – иронично се изсмя Евдокия. – От стар и прославен род. С изискани маниери и висок морал. Ха! Беше толкова възвишена, че не усети как мъжът ѝ сам се намести в леглото ми. Но за него бях просто играчка, забавление, с което да разнообразява нощите си, когато идеалната му жена не е в настроение или не иска да изпълнява прищевките му между чаршафите. Мразех го! Но още повече мразех нея! Имаше всичко, но не го заслужаваше. Да! Аз организирах нападението в полето до Филипополис! Трябва да имаш дързост, смелост и ум, за да направиш подобно нещо. Беше лесно да наема Луп и готите му. Но идиотът не спази уговорката ни. Трябваше да убие и Косара, и дъщеря ѝ, но той не го направи. Предпочете да вземе момиченцето за себе си.

– Вероятно, за разлика от теб, той е имал сърце – каза писарят.

Евдокия го изгледа злобно.

– Съмнявам се! Предполагах, че ще продаде малката на пазара за роби, но явно не го е направил. С което погуби и двама ни. Или поне себе си със сигурност. След убийството бе съвсем лесно да оплета Гостун окончателно. Първо да го утеша, след това да не го допусна повече в леглото си, ако не ме направи своя законна съпруга.

– Той просто не е имал избор, нали?

– Точно така! Нямаше избор! И всичко си дойде на местата. Най-накрая бях там, където заслужавах да бъда! Как мислиш? Защо Гостун се издигна толкова на високо? Може и да беше верен на Борис, но си беше един стар глупак, няма какво да го крием. Ако не бях аз да му давам съвети и да го напътствам, едва ли щеше да стигне до поста управител на Плиска! Нима мислиш, че можеше да организира заговор като този, който бе замислил с Варнех, ако някой не му казва през цялото време какво да прави? Оставаше ми малко, съвсем малко и щях да седна на трона. Гостун щеше да е владетел и да се прави, че управлява, но аз щях да му дърпам конците. И тогава, тогава, трябваше да се появи тя и да съсипе всичко – Евдокия замълча за миг, колкото да си поеме дъх. – Познах я в секундата, в която я вкараха в залата. Може и да бе пораснала и да се бе променила, но имаше същите очи като на майка си. Нямаше начин да я сбъркам. Главата на Луп след това само ми показа, че малката никаквица знае какво се е случило. Сигурно глупавият гот сам ѝ е разказал всичко. Нямах време за губене. Каузата ми бе застрашена и ако не исках да загубя всичко, трябваше да действам светкавично. Да! Аз разкрих на Гостун връзката ни с Чака. Старият глупак не можеше да повярва, че съм му изневерявала със собствения му заместник. Като се върна вкъщи дойде да ме умолява да не го изоставям. Влачеше се на колене, като някакво куче – старо и улично, което е готова на всичко, за да бъде отново помилвано. Не съм се карала с него – не. Той викаше и се кълнеше като малко дете. Казах му, че всичко е било грешка, че го обичам и ще остана при него. След това пихме виното на помирението. Е, в неговото имаше няколко билки, които да улеснят задачата на Чака.