Николай Пенчев - Студена кръв

Писарят поклати глава.

- Не мисля така!

- Ха-ха! - изсмя се монахът и се отпусна на стола, макар лицето му да беше червено от напрежение. - Сега разбирам! Аз съм най-удобната мишена, нали? Презреният коняр, който може да бъде обвинен за всичко? Кой го е грижа? Кой ще го защити? Кой ще се застъпи за него? Никой! Той не е важен като останалите - библиотекари, преписвачи и миниатюристи. Нека обвиним говедаря, винаги ще намерим кой да го замести!

- Грешиш! - Климент си беше върнал предишното спокойствие. - Грешиш и аз ще го докажа!

- Но защо?! Защо ми е да извършвам подобни неща?! - извика Герасим.

- Точно така! Защо? - писарят щракна с пръсти и се наведе напред. - Трябваше доста да помисля, докато разбера това. Защо му е на човек да избива монаси и животни по толкова ужасен начин? Защо някой ще се преструва, че пие кръвта им, защо ще изважда вътрешностите им на показ, ще им реже главите и ще бележи вратовете им? Защо труповете са потънали в локви кръв, когато едно бързо замахване с меч или кинжал биха свършили работа? Защо беше нужно да се разиграва целият този ужас?

- Защото това е работа на демон, а не на човек! - извика Герасим. - Казвам ти, правиш огромна грешка! Не аз, а Сатаната е причина за убийствата в манастира!

- Не мисля! - поклати глава писарят. - Както вече казах, дяволите не убиват със стрели. Но няма да крия, съвсем доскоро и аз мислех, че е възможно да става дума за нечиста сила. Можеш да се гордееш, Герасиме! Ти успя да ме заблудиш. Но именно днес в криптата при трупа на Корсис, когато казах, че се махам от това място, Бог, който е милостив, ме осени с прозрение. Точно това е била целта ти! Точно затова престъпленията ти са били толкова жестоки и кървави. Та всички да си помислят, че става дума за демон, за вампир, за разбеснялата се Гилу! Да се уплашат толкова много, че да забравят всичко - обещанията, който са дали на Борис, обетите си пред Бога, всичко! Да не могат да спят, да се вслушват във всеки звук в нощта, да ги е страх, че демонът идва, за да ги убие! Да се уплашат толкова, че накрая да поискат да си тръгнат, да избягат, да напуснат това място! Точно както се случи! Това си искал! Всички да се разбягат, а манастирът да опустее! И трябва да призная, че почти успя!

- Това са пълни глупости! - изсмя се нервно Герасим. - И защо ще ми трябва това? Аз съм монах, имам нужда от братята си, от службите в черквата, от молитвите, от звъна на камбаните. Защо ще искам манастирът да се изпразни?

- Защото - Климент се приближи до монаха и заби показалец в гърдите му, - защото знаеш, че тук е скрито съкровище! Злато, сребро и диаманти - два сандъка пълни със скъпоценности, скрити тук преди години от великия боил Избул! Съкровището на тези, които се опълчиха срещу покръстването и срещу Борис! Последната надежда на бунтовниците, които не приеха новата вяра. Каква ирония, нали? Противниците на Христа да крият златото си в негов манастир - писарят се отдръпна от Герасим и му обърна гръб. - Кажи ми, братко, намери ли сандъците? Предполагам, че е така! Открил си златото и скъпоценностите, но за жалост е нямало как да ги изнесеш от тук, без всички да разберат. - Климент се обърна и обвинително посочи вързания монах. - Затова си започнал да сееш страх и ужас! Надявал си се, че всички ще избягат от страх, а теб ще оставят да се радваш на златото.

- Не разбирам за какво говориш! Измисляш си, за да ме обвиниш!

- Съкровище?! Злато?! Сандъци?! Къде са? - монасите наскачаха и наобиколиха Герасим. - Казвай къде са?! - викаха те, дърпайки го за дрехите.

Конярят започна да се извива безпомощно, отвори и затвори уста като риба на сухо, но не каза нищо.

- Успокойте се! - викна Климент. - Или и вие сте като него и ламтите за богатство? Съкровището ли ви интересува, или спасението на душите ви? Не учи ли Христос, когато имате две ризи да дарите едната на ближния си?

Засрамени, монасите се върнаха на местата си, но продължиха да се оглеждат на всички страни, като че ли очакваха сандъците със злато да са скрити в същата тази стая, в която стояха.

- Е, братко - доближи се Климент до пленника си, - виждаш, че замисълът ти е разкрит! Вече няма как да прибереш съкровището. По-добре ни разкажи всичко и да приключваме с този театър. Все още не съм забравил, че уби Корсис. Както и още пет човека преди него.

- Нищо не признавам! - мрачно тръсна глава монахът. - Не знам за никакво съкровище и за никакви убийства! Нямаш никакви доказателства за това, което твърдиш. Само голи думи.

- Всички така казват. В началото. След което се оказва, че те са грешали, а аз съм прав!