Николай Пенчев - Студена кръв

Уморени от кръв и страх, уморени от ужаса в душите си, в непрекъснатото очакване дали няма да са следващата жертва на убиеца, дали и техните вътрешности няма да се изсипят в снега, а лицата им да застинат в прекомерен ужас, монасите нямаха сили да се съпротивляват.

Стояха, готови на всичко това да се сложи край тук и сега, ужасът да свърши, кръвта да бъде отмита с кръв и тъмнината да ги обгърне.

Невестулката също издърпа кинжала си, а в очите на този весел и безгрижен човек, който мислеше повече за това как да се наяде и напие до насита, гореше черна решителност. Той пристъпи напред и застана до господаря си, твърдо решен да въздаде правосъдие над тези, които бяха убили единствения му приятел.

Вдигайки ръка в знак на помирение, библиотекарят Велизар се надигна с мъка, подпря се на масата пред себе си, за да намери опора или прикрие треперенето на ръцете си и каза:

- Съжаляваме за мъката ви! - дъхът му беше накъсан. - Всички съжаляваме и жалим за свидните мъртъвци, които очакват да ги положим в гробовете им. Но не каза ли сам ти неотдавна, Клименте, че единствен Бог има право да раздава правосъдие по собствено усмотрение? Не каза ли, че законът е за всички и всеки трябва да отговаря пред него? Не каза ли, че тези, които го пристъпват, не са по-добри от самите престъпници? Не ни ли разказа за съдиите в Плиска, които са продали душите си на дявола? Не ни ли припомни, че всички носим светлина в душата си и дори в най-тежките изпитания трябва да я търсим и да оставим да ни води? Нима толкова бързо си забравил всичко това? Нима ще се превърнеш в това, срещу което се бориш? Нима ще оставиш демона, за когото говорим, да превземе и твоята душа? Нима ще я обречеш на вечни мъки? Нима заради някого или нещо ще накажеш и тези, чиято единствена вина е в това, че се боят и не са били достатъчно смели и настойчиви в търсенето на истината като теб?

Климент не отговори, но сведе глава и косите се люшнаха пред очите му. Рамената му се прегърбиха, колената му се подгънаха, ръката му, която държеше меча, се отпусна. Само преди миг изглеждаше като ангел на смъртта, готов да отнеме с лекота живота на всеки, и само миг по-късно приличаше на съсипан от мъка човек.

- Добре! - каза отчаяно той и седна на стола си. - Добре! Ти си прав! Не знам какво ми стана. Това място зарази и мен! Но тук повече няма да се пролива кръв! Ще разоблича убиеца, след което ще го предам на княжеското правосъдие. Сигурен съм, че ще получи наказание достойно за делата, които е извършил. И ще гори в Ада!

Лицата на монасите се отпуснаха, някой въздъхна с облекчение.

Климент дълго седя умълчан, сякаш искаше добре да обмисли това, което ще каже. Зад него Невестулката припряно пристъпваше от крак на крак, местейки погледа си между господаря си и насядалите срещу него монаси.

- Обикновено започвам отдалеч, опитвайки се да хвана престъпника в клопка, да го накарам да се издаде, да каже нещо, което да потвърди изводите ми. Карам го бавно да се мъчи, гърчейки се в предположения дали съм го разкрил, или не - започна Климент, - но този път няма да действам така. Нямам сила да действам така. Затова направо ще кажа кой е виновен за убийствата и ужасите, които се стовариха върху този манастир. Той! - ръката на писаря разсече въздуха и посочи брат Герасим. - Той е извършителят! Той е убиецът! Той е поругателят!

С уплашени викове останалите наскачаха на крака и бързо се отдръпнаха от коняря, сякаш се страхуваха, че само близостта с него може да ги превърне в негови съучастници.

- Аз? - Герасим се изправи тромаво. Страх беше сковал крайниците му, лицето му се гърчеше в спазми. - Не съм аз! Нямам нищо общо!

Вместо отговор, Климент кимна на Невестулката, който вдигна кинжала си, размаха го заплашително и пристъпи към монаха. Преди Герасим да успее да направи каквото и да било, помощникът на писаря ловко завърза ръцете му зад гърба, бутна го на стола, на който беше седял до преди миг, и го овърза с въжета.

- Вържи го добре! - нареди Климент. - Вижте добре човека, по-черен и от най-черния демон! Човекът, който изби собствените си събратя, животните, за които трябваше да се грижи, проля реки от кръв, толкова потънал в мрака, че никога няма да намери път обратно назад!

Невестулката мрачно кимна и затегна възлите, докато монахът се извиваше на стола.

- Но как? - библиотекарят Велизар зададе въпроса, който се въртеше в умовете на всички. - Защо?

- Това е недоразумение! - Герасим се опита да се изправи и ядно изпъшка, когато въжетата се впиха в тялото му. - Това е огромна грешка! Ти грешиш, Клименте! - извика той, а очите му се завъртяха от ярост. - Бъркаш!