Пол Дохърти - Нощна сянка

— И не е нападал никого другиго, така ли?

Скроуп се усмихна едва-едва.

— Не, сър Хю, само мен. Отец Томас го нарече Сагитариус и започна да проповядва на енориашите си от амвона какъв огромен грях върши виновникът за тези нападения.

— Но нали Сагитариус не ви е наранил?

— Не, сър Хю, не ме нарани, а после всичко приключи също толкова загадъчно, колкото беше започнало.

— И вие така и не разбрахте кой е бил нападателят и защо ви е преследвал?

— Разбира се, че не. Ако виновникът ми беше паднал в ръцете, веднага щях да го обеся! Сър Хю, казахте, че имате много въпроси към мен. Питайте ме, но ви предупреждавам, че не разполагам с много отговори. Вече ви казах всичко, което можах. Не знам нищо друго. Не мога да ви помогна повече. Споразумяхме се да дам „Сангуис Кристи“ и камата на краля. Всичко, което съм направил, съм го сторил в своя защита и за доброто на Короната. Погрижих се за реда в кралството.

— Ами Сагитариус? — настоя Корбет. — Мислите ли, че сегашният стрелец е същият?

Скроуп се намръщи, но Корбет се приближи към него.

— Каквото и да ми отговорите, лорд Оливър, и вие, мастър Клейпоул, нека ви кажа едно. Имайте предвид, че в момента не ви говоря като служител на краля, а като човек. Това насилие ще продължи да се разгаря като огън и само истината е в състояние да го потуши.

Слад това Корбет се завъртя на токовете си и се запъти към църквата „Сейнт Алфидж“. Неколцината млади мъже и жени, които се бяха скрили при входа й, го осведомиха, че трите тела били отнесени в дома на покойника и отец Томас вече ги обгрижвал с помощта на „Сестрите на Магдалена“ — група набожни жени от Мисълам, които прибираха телата на мъртвите, обличаха ги и ги подготвяха за погребение. Корбет кимна и попита за стенописа на Свободните братя. Един от младите мъже го въведе в църквата и му посочи картината в трансепта.

— Прекрасен е, нали? — каза той. — Вижте цветовете, сър.

— Какво е изобразено на него?

Младежът смръщи лице в опит да се съсредоточи.

— Отец Томас ни каза. Даже посвети една проповед на това и използва стенописа, за да ни обясни по-добре. А, да, сетих се! Падането на Ва…

— Падането на Вавилон — довърши думите му Корбет, взирайки се в стенописа. — Разбира се, благодаря много.

Кралският пратеник разгледа внимателно картината. Темата беше пресъздадена много умело, а цветовете, особено червеното и зеленото, бяха така подбрани, че да изпъкват дори на оскъдната светлина. Корбет проследи с интерес всяка сцена — огромния дракон в небето, кулите и стените на града, нападателите в белите им дрехи, човека в леглото, залата за пиршества, бягството на Юда и останалите предатели през долината на смъртта и странните символи и растения по краищата. Заниманието му беше прекъснато от песента, която прозвуча откъм главния вход на църквата.

— О, Пречиста Дево! Елате с восъчни свещи. Елате и почетете Младенеца, Богочовека, представен в Храма от скъпата му майка.

Корбет се усмихна и погледът му се устреми през нефа. Въпреки ужасяващите убийства на площада младите мъже и жени отвън не се бяха отказали от намеренията си да отпразнуват Сретение Господне. Кралският пратеник се приближи и огледа групичката, която се подготвяше за празника. Видя свети Симеон Богоприемец и пророчица Анна, които чакаха Мария и Йосиф да донесат младенеца Иисус в Йерусалимския храм. Представлението завърши с изпълнение на „Бенедиктус“ 36 36 Benedictus (лат.) — „Благословен“. Благодарствена песен на Захария към Бог от евангелие на Лука (Гл. 1:68–79). — Б.р. . Корбет попита дали може да се включи. Всички с радост се съгласиха и се събраха около купела, за да репетират. Корбет изпя първия стих, за да даде тон, а останалите продължиха с втория. Хористите срамежливо поглеждаха към кралския пратеник, който изглеждаше много заинтригуван от заниманията им. Накрая влязоха в тон и Корбет запя красивия встъпителен стих: „Благословена да е Святата Рожба — Синът на Мария…“

Хорът енергично се присъедини към него. Песента скоро накара Корбет да забрави за опасностите. Кралският пратеник остана толкова доволен, че ги помоли да повторят песнопението още веднъж. Разбира се, подаде им и една сребърна монета, която да си поделят после. Хорът бързо се съгласи и Корбет отново се потопи в красотата на църковното песнопение. Щом свършиха, певците се извиниха, че вече трябва да тръгват, и добавиха, че отец Томас няма да се върне, за да ги благослови. После излязоха от църквата и затвориха вратата след себе си. Корбет приклекна в основата на една колона и се огледа наоколо. Навън се смрачаваше и нефът тънеше в мрак. Светлината от свещите, които горяха в главния олтар и в олтара на Пресвета Богородица, беше слаба. Кралският пратеник погледна към трансепта със стенописа и зърна обезумелите човешки фигури, изобразени върху отбранителните стени. Студената нощна мъгла се просмукваше под вратата. Корбет потрепери. Кошмарът, който винаги го спохождаше при подобни задачи, отново го завладя. Страхуваше се от нощната тъмнина, когато ставаше уязвим и лесно можеше да бъде застигнат от стрела или нож. Отърси се от тези мисли и се изправи на крака. Коледните празници бяха отминали. Ако отец Томас все пак се появеше в църквата, може би щеше да се съгласи да го изповяда и да опрости греховете му. Корбет се върна при стенописа и го разгледа отново, възхищавайки се на въображението и изобретателността, вложени в него. Сърцето му се сви от мъка за младите хора, които бяха сътворили тази картина, а сега се сипеха като черен прах над мрачната и прокълната мордернска гора.