Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Съпругата на Имотеп накрая умря и нашата връзка се възобнови, но отново тайно. Хармонията се запази. Имотеп дори обмисляше да се върнем в Нубия, за да можем да се оженим и да започнем нов живот — каза тя и изведнъж лицето й помръкна. — После дойде промяната. В началото — първият предвестник, като първите дъждовни капки — бунтът в Нубия. И нещо по-смразяващо — появата на аритите тук, в Тива. Имотеп често посещаваше храма на Нубия. Една нощ, докато се връщал, бил нападнат от засада. Аритите се нахвърлили върху него в мрака и поискали плановете на пътищата на Собек, на оазиса Синджар и преди всичко на Тимсах. Сега знаете, господарю, че в тази крепост има скрити кладенци, големи резервоари за вода, тайни басейни; подземия за съхраняване на храна, места, в които може да се пече месо, а пушекът и миризмите да останат скрити. Там има силози за зърно, складове, лабиринти от коридори и пасажи. Имотеп си даваше сметка защо аритите искат тези планове. Преди години той беше прекарал известно време там в качеството си на разузнавач и бе изработил карта на цялата крепост с помощта на пустинните скитници и пясъчните жители, все хора, които отдавна са отпътували за Далечния запад. В началото той отказа да сътрудничи на аритите. На следващия ден ми се наложи да отида в ковашкия квартал в Тива. Случи се толкова бързо. Дръпнаха ме и ме завлякоха в един сокак, вързаха червената кърпа около врата ми, не стегнато, просто като предупреждение. Един арит пъхна скарабей в ръката ми — тя преглътна мъчително. — Въпреки молбите ми Имотеп се съгласи да им помага. Начерта плановете и ги занесе в храма на Нубия, където ги предаде на Куфу.

— Той подозираше ли Куфу?

— Имотеп обичаше храма на Нубия, за него той беше връзката с миналото му. При все това не уважаваше Куфу, винаги го е смятал за слаб човек и нагаждач. Но както Имотеп казваше, кой беше той, че да съди? Куфу също беше подложен на шантаж и заплахи. Той се заплесваше по млади жени, този Куфу може би дори е пил от една чаша с вашия приятел Шуфой? Имам предвид онази празноглавка Матайа.

Амеротке запази мълчание.

— Предполагам — потри бузата си с ръка Сихера, — че Имотеп и аз бяхме много разсеяни и развълнувани от нашата любов един към друг, от заплахите, от разрастващата се криза в Тива. Подценихме Пармен, този тлъст и алчен подлец; негодуванието заради това, че ще бъде изхвърлен от Дома на гората, сигурно непрекъснато го е глождело. Отровата в сърцето му е преляла. Ако бях по-внимателна, щях да разчета знаците. Дойде като гръм от ясно небе, внезапно и жестоко. В онзи ден се почувствах необяснимо зле и Имотеп беше убит. Първоначално бях като обезумяла. Трябваше да крия любовната си мъка, но после малко по малко започнах да се съмнявам в цялата постановка. Защо им беше на аритите да убиват Имотеп? В крайна сметка те го бяха заплашили чрез мен, а и той самият би могъл отново да им потрябва. Разбира се, Пармен и съучастниците му допуснаха лека недискретност — тяхната печал бе фалшива, тяхната жалейка кънтеше на кухо. Онези шушукания по ъглите. Тайни срещи в градината. Разни неща, които изчезваха от къщата. Пармен ги продаваше. Започнах да се учудвам. Попитах го, когато се преместят, ще ме вземат ли със себе си? Той само се разсмя и каза, че ще трябва сама да се погрижа за себе си. Няколко дни по-късно пътуващ амбулантен търговец, който продаваше разни джундужурии в храма на Нубия, спря пред къщата. Извадих късмет, че го срещнах до задната врата. Той ме попита за двама просяци, които били изчезнали от храма на Нубия. Помислих си за онзи труп и за другия, който вие открихте впоследствие. Пармен беше вече зает с подготовката на заминаването им. Привидно се държеше като опечален домоуправител; тайно обаче той беше крадец, готвещ се да избяга, да отлети като прилеп в нощта. Имотеп имаше красива сребърна гравюра на антилопа. Изчезна. Отидох на пазара и я видях изложена за продан. Възразих пред Пармен, но той ми заяви, че това не е моя работа. Трябвало да плати разходите по домакинството. Щял да продължи да го прави, докато Домът на гората бъде окончателно предаден на храма на Нубия.

Лежах в леглото си и разсъждавах върху онзи фатален ден — моето прилошаване, възможността Имотеп да е бил мъртъв много преди да разбият вратата. Логичното заключение беше отрова. Отидох в Тива и се срещнах с някои от хората скорпиони. Накрая открих истината. Исках отмъщение, справедливост. Бях твърдо решена да не допусна Пармен да убие и мен. Те организираха последния си нощен пир. Обичайното лицемерие — щели да въздадат почит на живота на Имотеп, да му направят помен, за да пожелаят на неговата ка успешно и безопасно пътуване към боговете. Бях бясна. Тези зли твари всъщност щяха да честват убийството на щедрия си роднина, който, за да ги защити, стигна дотам, че дори се договори с аритите. Изчаках, докато слугите се оттеглят. Пармен се държеше съвсем като господар и собственик. Нареди ми да им донеса прясна вода. Направих го, донесох им — заедно с бадемовия извлек, който бях купила от скорпионите. Смесих го с водата и напълних чашите им. Беше много силен, много, много повече, отколкото изобщо бях очаквала. Веднага им прилоша, с много остри болки; едва мърдаха. Седнах и наблюдавах конвулсиите, давенето и смъртта им. Завързах здраво червените кърпи около гърлата им, здраво като примка на ласо. После отидох долу, в моята стая. Помислих да унищожа бадемовата отрова, но реших да я запазя, за всеки случай. Питах се дали ще откриете истината, дали ще разберете какво всъщност се е случило. Накрая събудих хрътките салуки и се чувствах почти щастлива — тя вдигна глава. — Бях въздала възмездие и правосъдие на Пармен и неговата разглезена дъщеря, както и на онзи стар негодяй Рахмел. Нямаше да могат да се насладят на печалбата от греха си — тя замълча. — Е, господарю, какво ще се случи с мен?