Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Можеха да ме нападнат и да се опитат да избягат.

— Не, не, Сихера, как да го сторят, когато не са могли дори да си поемат дъх? Било им е невъзможно да помръднат, крайниците им са се тресели от болка. Конвулсиите последвали почти незабавно. Наблюдавали сте как тримата умират. Това се случило непосредствено след полунощ. Слугата се бил оттеглил, не подозирайки нищо за убийствената драма, разиграваща се на покривната тераса. Пармен, дъщеря му Неферен и Рахмел се гърчели в спазми, прекатурвайки купи, бокали, подноси и дори водните чаши. Трябвало е да се уверите, че са унищожени. Красивите гравирани стъклени чаши съдържали доказателството, затова просто сте лиснали на терасата всичко, което не било изпито от тях. Виното, храната и нощният вятър щели да разнесат миризмата.

Сихера извърна лице и се разсмя. Амеротке видя, че тя се опитва да овладее дишането си.

— Господарю — облиза устни икономката, — това са сериозни обвинения. Но какви са доказателствата ви?

— Ще бъда искрен, Сихера: все още нямам доказателствата, от които се нуждая, но след като тази къща бъде претърсена, а тя се претърсва в момента, аз ще намеря онова, което ми е нужно. Ще намерим съкровищата. Пармен може би ги е скрил; може пък сега да са при вас.

— Не, не са.

— Не, но все ще са скрити някъде, в стаята на Пармен или навън в градината. Със сигурност ще намерим отрова, миришеща на горчиви бадеми. Тялото на Неферен също е доказателство. Миризмата на отровата по него беше особено силна. Посетих Дома на смъртта; пазителят ще потвърди думите ми.

— Но аз не съм тровила…

— Тогава съдът ще пита кой го е направил. Е, Сихера, кой се е качвал на покривната тераса миналата нощ?

Тя го изгледа втренчено.

— Има и други въпроси. Неферен е била девствена, макар че, за да ме объркате, вие твърдяхте, че Имотеп е имал любовна връзка с нея. Пазителят на труповете ще го потвърди под клетва: Неферен е умряла девствена. Направихте и друга сериозна грешка — за лаенето на хрътките салуки.

— Те са вдигнали тревога.

— Не. Припомнете си последствията от събитията! Кучкарят станал и отишъл да види какво не е наред. Забелязал, че лампите все още блещукат на покривната тераса. Качил се горе, видял ужасяващата сцена, после ви събудил. Изпратили сте незабавно вестоносец в храма на Нубия. Събитията следват бързо едно подир друго. Когато пристигнах обаче — и пазителят на труповете ще потвърди това, — плътта на вашите жертви беше напълно изстинала, били са мъртви от няколко часа. И нещо по-важно. Виното, с което са оплискани ръцете и дрехите им, бе съвсем засъхнало. С други думи, те сигурно са били убити доста преди хрътките салуки да вдигнат тревога.

— Не… не мога да схвана мисълта ви.

— О, можете. Забавили сте се твърде дълго между убийството и вдигането на тревогата. Може би сте се паникьосали. Искали сте да се овладеете и да се успокоите или просто да сте сигурна, че наистина всички са мъртви. После сте се измъкнали от стаята си, потракали сте с тояга по клетките на салуките и сте избягали. Останалото дошло от само себе си.

Амеротке замълча, тъй като откъм градината се чуха викове и възклицания.

— Сигурно е Асурал — промърмори съдията. — Претърсва наоколо. Казах му да не допуска никаква съпротива. В заключение, Сихера, моето обяснение е и единственото, което може да се даде за всички смъртни случаи в Дома на гората. Имам достатъчно доказателства, за да предявя обвинение срещу вас. Вие сте нубийка. Сърцето на фараона охладня към вашия народ. Каква милост можете да очаквате? Палачите, писарите на тайния кабинет ще ви изтезават и унижават. Истината е, че всичко свърши — разпери ръце Амеротке. — Сихера, вашият живот извървя своя път. Вие сте убили трима души; те са заслужавали да умрат, но от правосъдието на фараона, а не от вашето.

Сихера се изправи. Докосна леко ръката му, после мина покрай него и се насочи към вратата.

— Ще я намерят — каза му през рамо, — ще намерят отровата, с положителност ще я намерят както в стаята на Пармен, така и тази, която е скрита в моята стая — обърна се отново тя и бавно се върна, обгърнала ръце около себе си. Спря и погледна надолу към седналия Амеротке. — Каква полза? — прошепна му. — Прав сте. Животът ми е свършен. Направих това, което исках — почти се усмихна тя. — Наблюдавах ви, Амеротке, действително ви наблюдавах. Чудех се дали ще следвате същия змийски път като мен към вратата на истината. Но при все това дори и сега — наведе се тя напред и го докосна по лицето — вие сте разтревожен. Тъмни сенки ограждат очите ви, бръчки браздят кожата ви. Липсват ви съпругата ви, господарю Амеротке, и децата ви, нали? — очите й се изпълниха със сълзи. — На мен също ми липсва Имотеп, много ми липсва. Моят господар Имотеп, моето сърце и душа, замина в Далечния запад. Искам да го последвам. Вие сте разтревожен от кризата в Тива, господарю Амеротке, имате куп проблеми на главата. Не можех да чакам вашето правосъдие. Как бих могла да знам дори ще преживеете ли този ужасен ад? Аз обичах Имотеп. Винаги съм го обичала и винаги ще го обичам. Преди много години се омъжих за нубийски воин, арит; той беше убит. Имотеп ме взе в своя дом. Казват, че нашите ка са създадени незавършени, че нашите души стават цялостни, когато срещнем друга душа, която да допълни нашата. Имотеп беше моят завършек, моята цялост, моята половинка. След войната в Нубия ние дойдохме като победители в Тива. Фараонът даде на Имотеп жена, дъщеря на виден тивански благородник. Той искаше да откаже. Аз го помолих да не го прави, за да не нарани сърцето на фараона. Можеше да се обиди, ако Имотеп предпочетеше някаква нубийска селянка пред дама от Тива. Имотеп се ожени. Договорихме се да спазваме свещения му обет към Изида. Но любовта не може да бъде спряна, знаете това. Тя скача, лее се и прелива, клокочи и кипи. Можем ли да заключим в клетка слънчевата светлина, въздуха, който дишаме? Но все пак нито съпругата на Имотеп, нито който и да е друг от цялото домочадие никога не подозря истината.