Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

Отминаха пазара и тръгнаха по пътеката към сградата, където се помещаваха архивите, списъците на гробниците и канцеларията на надзорника на Некропола. На входа ги посрещна дебел набит мъж, който размахваше ветрило пред лицето си. Амеротке се представи и рече:

— Трябва да видя гробницата на вестителя Уени.

Надзирателят се подвоуми и се заоправдава, че не можело току-така да отваря гробниците на клиентите си.

— Размърдай си дебелия си задник, иначе скоро и на теб ще ти трябва гробница. Тук сме по поръка на божествения фараон.

Надзирателят изхвърча с неподозирана пъргавина до вътрешността на канцеларията си, коленичи до една плетена постелка и извади регистъра. Минута по-късно начело с подтичващия надзирател съдията и сподвижниците му се отправиха по пътеката към гробницата на Уени. Катеренето не беше лесно в най-голямата горещина на деня и скоро бяха вир-вода от пот. По пътеката нямаше жива душа. Накрая спряха пред изсечен в скалата просторен отвор, който беше затулен с огромен каменен блок, носещ официалния печат на надзирателя.

— Тези гробници охраняват ли се? — попита Амеротке, докато надзирателят чупеше печата.

Дебелакът извади една свирка и изсвири пронизително. Амеротке погледна изненадано. Огромни нубийци, въоръжени с лъкове и стрели, копия и пики изникнаха от различни пещери отгоре и отзад.

— Никой не може да припари тук — заяви гордо надзирателят, — освен ако не носи пропуск или не бъде разпознат — свърши с печата и двама от нубийците се приближиха да отместят каменния блок, за да осигурят достъп до гробницата. Вътре в едната стая се намираха саркофазите, в другата — украшенията, ковчежетата, сандъците и различните мебели. По стените имаше рисунки, а във вазите — изсъхнали цветя. Надзирателят пристъпи напред и попита: — Кога Уени ще дойде лично да посети гробницата си?

— Ще дойде, съвсем скоро ще дойде — отвърна Амеротке — и ще остане тук завинаги. Той е мъртъв.

Всичко в гробницата недвусмислено сочеше, че Уени е бил доста богат. Ковчежетата и кутиите, както и мебелите, бяха изработени от редки и ценни материали, а повечето бяха украсени с дебел слой злато или сребро. На усилващата се светлина на факлата блещукаха различни скъпоценни камъни.

— Та това си е цяла съкровищница — подсвирна Асурал.

— Или леговище на крадец — добави Пренхое. — Откъде един вестител ще има такова богатство?

Амеротке сграбчи надзирателя за рамото:

— Уени идваше ли често тук?

— Естествено, това беше неговият дом на удоволствията.

— Някога водил ли е други хора със себе си?

Надзирателят се усмихна заговорнически:

— От време на време по някоя хесетка. Нали разбирате, кана вино, туй-онуй…

— Напоследък донасял ли е нещо?

Надзирателят се огледа наоколо с пръст на устните.

— Понякога изпращаше неща с писмени инструкции… — той изтича нанякъде и се върна с ковчеже от сандалово дърво, дълго около половин метър. Капакът беше запечатан с восък. Амеротке го счупи и без да обръща внимание на загрижената въздишка на надзирателя, отвори ковчежето. Извади свитък от папирус и няколко други листа, вързани с връв. Прегледа ги набързо и се усмихна.

— Можете да задържите ковчежето. Аз ще взема това.

— Но, господарю, това е гробница… Знаете обичая… Нищо не може да се изнася без съгласието на собственика.

— Да — отсече Амеротке, — но това не принадлежи на Уени. Откраднал го е от божествената Хатусу. Може би дори е извършил убийство, за да го получи. И като се замисля, май е по-добре да взема и ковчежето. Везирът ще е особено доволен. Уени лично ли ги донесе?

— Не, чрез пратеник, една жена…

— Можеш ли да я опишеш?

Надзирателят разпери ръце.

— Тук идват толкова много хора…

Амеротке седна на едно столче и се загледа към входа на гробницата. Сети се за Белет, който толкова се притесняваше за планираната кражба, където нямало да има пазачи. Дали не е ставало дума за Некропола? Гробницата на Уени ли бяха набелязали разбойниците? Но защо им е бил ключар? Пък и какво можеше да свързва Белет с мъртвия вестител? Амеротке вдигна поглед към надзирателя:

— Да сте забелязали нещо подозрително? Навъртали ли са се тук разни хора?

Дебелакът беше истински изплашен. Ясно личеше, че единственото, което искаше, е Амеротке да си тръгне възможно най-скоро.

— Господарю — изхленчи той, — аз отговарям за мъртвите. Живите не ме интересуват!