Пол Дохърти - Убийците на Сет

Това подейства, защото човекът веднага го поведе към вътрешния дял на къщата и нагоре по така нареченото Стълбище на Пантерата. Стигнаха до вратата на стаята. Точно пред нея имаше ниско тръстиково легло. Явно там нощуваше прислужницата. Влязоха в спалнята — тя беше удобна, просторна и добре проветрявана; имаше огромно легло с балдахин, поставено в средата, кресла и табуретки за опора на краката, маси и дървени съдове за измиване. В ъгъла бе поставено голямо ветрило от щраусови пера. Амеротке не пропусна да отбележи, че практически навсякъде се виждаше мотивът с Пантерите от Юга или опознавателната емблема на полка на Сет. Нищо чудно, че Нешрата се бе съпротивявала толкова много!

Той остави слугата до вратата и заобиколи леглото. На отсрещната стена имаше два големи прозореца. Единият беше затворен с ярко оцветени капаци, а в другия грижливо бе вмъкната дървена решетка с рамка. Амеротке я дръпна и установи, че тя се измъква съвсем лесно. Положи решетката на пода до себе си и погледна навън. Вляво видя два големи шипа, изработени от бронз, които бяха забити в стената. На тях Нешрата бе окачвала въжената стълба, която по всяка вероятност се намираше в сандъка под леглото. Разстоянието до земята беше около два човешки боя; по-нататък се простираше неголяма градина с храсти и ограда. Съдията проследи с поглед пътеката, прекосяваща поляната до малка портичка, която бе вградена в стена без подпори. Задоволен от огледа, постави обратно решетката с рамка и се върна при слугата. Обърна внимание, че подовите дъски скърцат при стъпване.

Излезе от къщата все така смутен и озадачен, както когато влезе, и спря за малко в сянката на пътната порта. Не остана място за съмнение, че Ипумер бе идвал до къщата в нощта на смъртта си. Дошъл е дотук и се е срещнал с някого. Но с кого? Очевидно Нешрата не бе излизала. Амеротке стигна до убеждението, че поне по този въпрос тя не лъжеше, макар и да казваше само част от общата истина.

Той се облегна на портата и се загледа в малките едномачтови рибарски лодки, излезли в средата на Нил. Запита се дали някога ще стигне до истината. Докато тъмнината около убийството на Ипумер не бъдеше разпръсната, всичко останало щеше да тъне в мрак. Той погледна към небето, като засени очи срещу слънцето. Как му се искаше да си е сега у дома, да се изтяга в сенчестата си градина или да учи момчетата да ловят риба. И в същия миг си спомни за Дома на мъртвите и за обезобразените трупове, които молеха за справедливост, но за такава, на каквато се надяват всички невинни жертви — идваща скоро.

Седнал с кръстосани нозе върху възглавници в храма на Маат, Амеротке чувстваше в гърба си освежителната хладина на стената, на която се бе облегнал. Бе свалил сандалите си и бе умил ръцете и краката си, след което бе пречистил устните си от съда със светена вода. Сега долавяше тихите звуци, идещи от храмовите прислужници, които привършваха работата си около дневното приношение. В Залата на двете истини беше пусто, ако не се смятаха други прислужници, които сменяха цветята и почистваха пода.

Погледна нагоре към гредите, чиито краища бяха покрити със сребърна и златна боя; после стенописът на Маат отново привлече вниманието му. Той въздъхна: посещението му в Залата с архивния фонд се бе оказало безплодно. Разбира се, писарите си спомниха веднага за Ипумер, но не можаха да му кажат нещо ново. Началникът им бе разтревожен за младия Хепел, който не бе идвал на работа, а и никой не го бе виждал нито в квартирата му, нито из града.

Амеротке бе твърдо убеден, че вече е мъртъв. Сетянинът бе премахнал всички, които можеха да свидетелстват за някаква връзка между него и Ипумер. Хепел, Ламна, Фелима и Интеф бяха избити, за да не могат да свидетелстват срещу него. Съдията успя да се добере само до един доста незначителен факт: на едно място в архивите бе отбелязано, че Ипумер проявявал задълбочен интерес към полка на Сет и Пантерите от Юга и вземал от хранилището летописите им, за да ги чете на спокойствие у дома. Твърдял, че винаги е бил очарован от историята, но след няколко месеца интересът му рязко спаднал. И нищо повече, което да привлече вниманието.

Амеротке се сепна, когато на вратата се почука.

— Влезте!

Шуфой и Пренхое влязоха полека: бяха уморени и мрачни. Те веднага коленичиха, мазнаха се леко със светена вода, свалиха сандалите си и се облегнаха на вратата.

— Господарю, чиста загуба на време… — Пренхое изсипа на пода всичко, което беше в торбата му. — Първо от вещите на Ипумер… — той вдигна някакъв пръстен и го подхвърли към Амеротке. Съдията го улови и забеляза, че на него са изобразени две преплетени змии с мъничък диамант по средата.