Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Наранена ли? — попита я Амеротке.

— О, не в този смисъл: говоря за сърдечни увлечения.

— Тя обичаше ли Ипумер?

— Не. Намираше го само за интересен. А според мен истинската й цел беше да дразни и да разстройва татко.

Отговорът й прозвуча с такава невъзмутимост, че Амеротке се разсмя, преди да я попита:

— А излизаше ли, за да се среща с Ипумер в града?

— Понякога, когато ходехме на пазар.

— А нощем?

— Няколко пъти, но после спря. Казваше ми, че той започнал да я отегчава, като се превърнал бързо в същинска досада. А понякога беше направо обезпокоена.

— Обезпокоена ли?

— Просто не знам защо. Ипумер й дотегна и тя се гневеше на заплахите му.

— Ти срещала ли си се някога с него? — запита я Валу.

— Не много често, само когато двете с Нешрата ходехме в града. Виждахме се в една от малките винарни, доста далеч от очите на любопитните.

— Те за какво разговаряха?

— О, не съм ги слушала. Обикновено седяха в градината, под дърветата. Аз си давах вид, че отивам да погледам рибите или цветята. Когато той си тръгваше, ние е Нешрата продължавахме да пазаруваме.

— А какво се случи през нощта, когато Ипумер е идвал тук? — попита Валу. — Обвиняват сестра ти, че го е отровила.

— Наистина няма как да го е направила — появи се познатото упорито изражение на Нешрата по лицето на Кией. — Същата нощ сънувах кошмари за големия червен прилеп и за човека крокодил, който идва от блатата в градината ни. Събудих се с викове. Баща ми бе излязъл, а майка ми, ами… — сви тя рамене. — Затова отидох в спалнята на Нешрата. Прислужницата й спеше на ниското легло отвън. Отворих вратата и влязох.

— По кое време стана това?

— Още нямаше полунощ. Сестра ми е мил човек. Качих се в леглото й. Легнахме и поприказвахме известно време. Аз спя леко. Усещах как прислужницата отваря често вратата, за да провери дали всичко е наред.

— Сестра ти нито веднъж ли не излезе от спалнята?

— Че как? Нали щях да я усетя. Това е всичко, което знам — чистосърдечно ги погледна тя.

Амеротке погледна към Валу и той му кимна. Освободиха девойчето. Известно време съдията и главният обвинител запазиха мълчание.

— Божествената има право — тихо заговори Очите и ушите на фараона. — Върху почитаемата Нешрата могат да паднат много подозрения, но съвсем малко се потвърждава. Впрочем няма нито едно доказателство, което да я уличава в убийството на Ипумер. Въпреки това до края на живота й хората ще мислят, че тя е извършителката.

Амеротке седеше и гледаше към градината. Чувстваше се объркан и смутен от мистерията, пред която се бе озовал. Стана и отиде до вратата. Поиска от слугата да извика Шуфой.

— Ще отида до Залата с архивния фонд и до Дома на войната — почеса се по челото Амеротке. — Искам да намеря всичко за Пантерите от Юга и за Ипумер. Дотук с разпитите на свидетели. Приличаме на кучета, които си гонят опашките: търсим да намерим нещо от нищото… Аха, Шуфой! Имам задача за теб: искам да се спуснеш до Квартала на благовонията и да намериш дома на тамошния чистач.

— Защо? — попита изненадано джуджето.

— Стой тихо и ще ти кажа. Къщите на лекаря Интеф и на Фелима са умишлено подпалени и изгорели до основи. Следователно техният убиец се опитва да скрие нещо, като ги унищожава. Искам да разбереш дали чистачът е намерил нещо. Взел ли си печата ми?

Шуфой кимна и попита:

— Какво по-точно да търся, господарю?

Ще разбереш веднага след като го намериш. Освен това искам да отидеш в службата на главния обвинител и да огледаш още веднъж вещите на Ипумер една по една, да ги опишеш и да видиш дали има нещо необичайно в тях.

Обвинителят излезе с извинението, че бърза по собствени дела. Когато останаха сами, Шуфой се повдигна на пръсти към господаря си и рече:

— Видях нещо странно… Докато чаках в преддверието, Нешрата мина бързо покрай мен. Видът й говореше, че е плакала съвсем скоро…

— Смятам, че Нешрата — отвърна му Амеротке — е ключът към цялата загадка. Хайде, Шуфой, време е да тръгваш.

Дребосъкът излезе. Съдията огледа стаята. Толкова много богатство, такова охолство и такава мъка. През съзнанието му бавно премина мисълта за все още отсъстващия Пешеду. Спомни си за стенописите в Червения параклис при храма на Сет: сега му оставаше само да се надява, че някоя от картините не включва подробности за още едно убийство. После излезе в коридора и нареди на чакащия слуга:

— Искам да огледам спалнята на господарката ти Нешрата… — слугата сви вежди и Амеротке добави: — Върховният съдия от Залата на двете истини иска да направи служебен оглед.