Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Господарю? — гласът на слугата го откъсна от налегналите го мисли. Той сочеше към плътния гъсталак от папирусови стъбла, които се издигаха високо над водата, навеждайки перестите си пухкави върхове в лекия бриз. Те винаги напомняха на Пешеду за плаваща гора. — Да приближим ли? — генералът не възрази. Зае устойчива позиция, стъпвайки плътно на дъното на лодката, изработена от прилепнали едно о друго листа от папирус. Вгледа се в издигащото се ято блатни птици. Набеляза си една от тях, но само след миг вниманието му привлече друга птица с дълъг и заострен клюн, пъхнат в чашката на някакво цвете. — Господарю, нещо ги е подплашило — измърмори слугата.

— Сигурно е невестулка — отвърна Пешеду.

Той продължи да наблюдава жертвата си и хвърли ловната палка. Дървото удари птицата в тялото и започна да се връща по елегантно изтеглена крива. Пешеду се гордееше с умението си. Улови в лявата си ръка оръжието и махна към слугата да натисне по-здраво греблото. Когато прибра трупчето на птицата с широка мрежа, Пешеду го огледа с възхищение, но после се усмихна мрачно. Можеше да прекара тук целия ден. Дали да не остане? Кой можеше да го застраши с нещо? Беше добре въоръжен, силен и смел. Спомни си за предупрежденията на Амеротке и гримаса разкриви устата му. Няма да позволи на някакъв си бюрократ да му дава съвети. Все пак бе съгласен с едно нещо, което бе казал съдията. Дебнещият ги убиец със сигурност имаше нещо общо с полка на Сет, въпреки че на Пешеду му бе трудно да го открие. Постави сламената шапка на плешивата си глава. Точно така: ще остане тук през целия ден, а после ще се върне срещу течението и ще посети храма на Анубис. Вече бе хвърлил око на една млада хесетка с гъвкаво тяло: ах, какви дълги крака, тясна талия и напращели гърди! Да, той щеше да се окъпе и да смени дрехите си, а тя щеше да се погрижи за всичко останало, както се полагаше, за да отпусне напълно тялото му.

Генералът се сепна от рев на хипопотам. Дълбоко навътре в папирусовия гъсталак нещо се стовари тежко и настъпи обща суматоха. Слугата погледна разтревожено през рамо.

— Господарю, трябва да се връщаме в талвега.

Пешеду не възрази. Мъжът завъртя ловко лодката и носът й запори водата. Слугата налягаше с цялата сила на греблото. Излязоха от ракитака. Генералът погледна вляво и усети хлад по кожата си. Друга, подобна на неговата лодка цепеше водата успоредно само на няколко метра от тях. В нея имаше двама души: единият въртеше греблата, а другият бе застанал на колене и гледаше към тях. Пешеду се облещи от ужас, когато коленичилият вдигна роговия си лък. Пуснатата стрела изсвистя във въздуха между него и слугата му. Пешеду спусна едната си ръка към дъното на лодката. Стисна лъка си и погледна нагоре. Двете тъмни фигури срещу него приличаха на Гълтачите на души от Подземния свят. Още една стрела избръмча във въздуха и прониза гърлото на слугата. Конвулсиите му разтърсиха силно лодката. Пешеду се пресегна, за да вземе греблото от вече отпуснатите пръсти на роба. Твърде късно: то падна в реката, а слугата се строполи назад с безжизнено вторачени в небето очи. Генералът понечи да вдигне лъка си, но следващата стрела го удари право в гърдите с такава сила, че той се катурна по гръб във водата. Болката беше много силна. Видя как кръвта му започва да изтича; устата му се напълни с вода; движенията на ръцете му отслабваха. Опита да се обърне по корем, но само успя да зърне крокодилите, разбудени и от шума и от мириса на кръв, които вече слизаха надолу по бреговете, за да се плъзнат тихо във водите на Нил.

Амеротке и Валу посрещнаха генерал Карнак и слугата му Небамум в същата стая, където Нешрата бе отговаряла на въпросите им.

— Вече разбрах, че сте били нападнати — отпусна се Карнак на стола, посочвайки с жест на Небамум да си вземе ниско столче. — Кой ли е бил?

— За какво става дума? — попита Валу.

— Бяхме нападнати, когато идвахме насам — обясни му Амеротке. — Някой пусна три-четири стрели.

— По вас ли?

— Не, Валу, целта беше Небамум — усмихна се съдията, — но той се измъкна невредим.

— Нищо особено — отговори слугата. — Шубракът беше гъст, а и дърветата се намираха близо едно до друго, така че много скоро нападателят ме изгуби от погледа си. Както и от слуха си.

— Кой ли е бил? — повтори въпроса си Карнак.

— И аз не знам! — ядосано му отговори Амеротке.

— Е, засега поне едно нещо е сигурно — заигра си генералът с крайчеца на широкия си платнен пояс, украсен с пискюли: — Аз, Хети и Туро бяхме у дома по това време. А Небамум е бил с вас… — изглежда, реши да не довърши фразата си, вглеждайки се укорно в Амеротке.