Пол Дохърти - Убийците на Сет

Амеротке бе сигурен, че тя бе готова да нарече Фелима с някоя обидна дума, но спря овреме. Запита се каква ли е причината за тази толкова голяма и добре скрита неприязън.

— Виждали ли сте се някога с вдовицата Фелима? — попита я внезапно той.

— Нито веднъж.

— А с лекаря Интеф?

— Че защо?

Амеротке се изправи с думите:

— Бихте ли ни оставила за малко насаме с царския обвинител?

— С голямо удоволствие — Нешрата стана, поклони се на двамата и веднага излезе през вратата, която гледаше към градината.

Валу въздъхна шумно:

— Ще трябва да свалим това дело от дневния ред. Тя е същинска дяволица, по-хлъзгава от мангуста и с по-остър език от кобра. Не можем да я свържем със смъртта на Ипумер. По нейно признание никак не я интересува дали писарят е жив или умрял. Единственото, на което държи истински, е да унижава баща си.

— Тя лъже — заяви Амеротке. — Няма как да докажем дори едничък факт от думите й. А всъщност може и самата тя да е довела Ипумер в Тива. Има ли по-подходящ начин да унижи Пешеду и останалите от това да се свърже със сина на най-големия им враг? И всичко се връзва. Писарят е бил хубав и млад, надарен с красноречие и мъжка сила. Идвал е в този дом почти цяла година. Някоя от прислужниците може и да се е влюбила в него, а Ипумер не й е отказал: ето как Нешрата се е снабдила с първокласен канал за шпиониране на бившия си любовник.

— Добре, добре. Ще трябва да поразпитам прислужницата… — отвърна Валу. Повикаха младото момиче. Царският обвинител я засипа с въпроси. Момичето очевидно бе примряло от страх, но твърдо повтори вече казаното в съда. Обещаният подкуп, ласкателствата и заплахите не помогнаха с нищо: господарката й не бе излизала от спалнята си в онази нощ. Прислужницата бе отваряла и затваряла няколко пъти вратата на спалнята и всеки път бе виждала Нешрата, потънала в дълбок сън на леглото, което е по-близо до единствената врата на стаята. Валу се видя принуден да отстъпи и момичето бе освободено.

— Дойде време да поговорим със съпругата на Пешеду — Вемсит, и с Кией — по-малката сестра на Нешрата! — заяви Очите и ушите на фараона.

В този миг един слуга съобщи, че е дошъл посетител — генерал Карнак.

Генерал Пешеду щеше да умре много скоро, но не го знаеше. Може би заради това боговете го дариха с кратък миг на щастие, преди неговата Ка да поеме тревожното си пътуване на запад. Най-голямо удоволствие му доставяше да облече обикновена туника, да обуе сандали и да тръгне на лов с лодката си из пустите участъци между два завоя на Нил. Достатъчно широкият съд газеше дълбоко, воден с леки загребвания от личния му слуга, седнал на носа. Пешеду стоеше прав в средната част, заобиколен от мрежи, ловни кошове и плоски сърповидни пръчки за лов 18 18 Става дума за типичен бумеранг. Терминът има австралийски произход, но в древността същото ловно оръжие е било ползвано повсеместно в Египет, Южна Индия и Югоизточна Азия. — Бел.прев. , изписани целите с молитви към Сет, Озирис и други богове да погледнат благосклонно към любимото му занимание. Пешеду се бе забавлявал чудесно цялата заран. Лодката се бе отдалечила доста от града, преди да стигне до любимото му място — точно срещу руините на храма на Бес. Спокойствието и тишината бяха нарушавани от време на време от рева на хипопотами, залегнали навътре в тръстиковия гъсталак, от плисъка на реката и от рядкото шумно потапяне на крокодилите. Те бяха излезли от Нил и се припичаха на брега, а когато се стоплеха достатъчно, припълзяваха в сянката на върбовите дървета.

Пешеду си спомни за момчешките години: баща му го водеше тук и му показваше как да си служи с плоските дървени пръчки за ловуване. Дори имаха котка, специално обучена да намира и да донася свалените птици. Генералът затвори очи. Какви дълги дни, изпълнени със слънце! Истината беше, че предпочиташе спокойствието и хармонията на младостта пред размириците и славата на зрелите си години. Пешеду вдигна една от ловните пръчки и засени с ръка очи. Може би наистина си струваше да приближат до брега и да потърсят подслон в сенките. Но се чувстваше изпълнен с върховно задоволство: далеч от сълзливата си съпруга, от мълчаливия укор в поведението на приятелите си, а преди всичко от онази ужасна кавгаджийка — коравосърдечната си дъщеря. Пешеду бе проклел деня, когато се бе родила. Сблъсъкът между двамата започна още от детските й години: тя се оказа твърдоглава, непокорна и сипеща непрестанни подигравки към всичките му дела и подвизи. Славата на полка на Сет и всички победи на Пантерите от Юга нямаха никаква стойност за нея. Още с настъпването на месечните й цикли тя се превърна в истинско разочарование и същинска напаст. Флиртуваше с един, предизвикваше друг и хвърляше влюбени погледи на всеки неподходящ млад мъж, с когото я събираше случаят. Карнак щеше да я вкара в правия път. Той щеше да я пречупи със сигурност, но това бе равнозначно на бурен скандал, унижения и обещания за пазене на тайна… Докато накрая се появи и отрепката Ипумер. Пешеду замахна към бръмчащите около тях мухи.