Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Многоуважаема Нешрата, вие обичате ли баща си?

— Ще ви отговоря, че съм добра дъщеря…

— Той беше ли си вкъщи през нощта, когато Ипумер е идвал в дома ви, а по-късно е бил убит?

— Ипумер идвал ли е в тази къща? — повдигна тя вежди. — Защото аз лично не съм го виждала. Вече чухте свидетелските показания, дадени под клетва — продължи тя. — Моята прислужница и по-малката ми сестра Кией се заклеха, че си легнах рано и съм спала дълбоко, ако не се смята случката малко преди полунощ, когато сестра ми дойде при мен. Аз също положих клетва: не съм излизала от спалнята си онази нощ.

— Може да бъдете подложени и на по-строг разпит — вметна Валу, привеждайки се напред. — Законът разрешава прислужницата ви да изтърпи и мъчение.

— Можете да подложите и мен на мъчение, но няма да чуете нищо друго, освен истината, която вече знаете.

— Баща ви беше ли си вкъщи онази нощ? — повтори с груб тон Амеротке.

— Разбира се, че не. Вероятно вече сте разбрали къде е бил: при своите курви. Той често ходи там, за да пие вино и да танцува с тях, както и да се чифтосва като някой стар развратник — втвърди се погледът в очите й.

— А майка ви? — запита я съдията.

— О, тя си беше у дома, но по всяка вероятност пияна и разплакана, което се случва често… — Амеротке погледна встрани. Дали Ипумер не се е срещнал тогава с майката на Нешрата? Как се казва тя? А, да! Вемсит. Напълно възможно. С нея ли се е виждал Ипумер по време на излизанията си в работно време от Дома на войната? Наистина странни бяха домът и семейството на Пешеду. Ипумер се бе промъкнал тук като истински любовчия. Съдията бе слушал подобни истории за майка и дъщеря, подмамени от един и същ съблазнител.

— О, премъдри Амеротке — обади се Нешрата отново, — виждам, че умът ви гъмжи от всякакви мисли…

— Наистина съм озадачен — отговори й той. — В съда главният обвинител ще призове един от часовите при градските порти, който ще заяви под клетва, че Ипумер е твърдял, че се връща от посещение при Къщата на Златната газела, където е пил до насита с любимата си.

— У нас бог дал слугини — прозвуча рязко гласът й. — Възможно е Ипумер да е бил влюбен в някоя от тях. Защо не?

— Предлагам да започнем отначало — заяви Амеротке — Все още не съм си изяснил личността на Ипумер. Очевидно не е бил онова, за което се е представял…

— О, да, сигурна съм, че е така. Веднъж той ми каза…

— Момент! — прекъсна я съдията. — Кога по-точно ти го каза?

— Добре! — въздъхна Нешрата. — Знаете, че баща ми и бойните му другари се срещат често. При всеки военен празник или полкови банкет от нас, роднините, се иска да присъстваме, за да демонстрираме колко сме горди с подвизите им и признателни заради саможертвата им… — тя вдигна очи към тавана. — Случвало ли ви се е да присъствате на такива събирания? Да? Значи знаете как започва да ви боли челюстта от многократните опити да прикриете прозевките си… — Амеротке не успя да скрие усмивката си. Девойката му отговори със същото. — Освен това, ако не бях се възпротивила, всички коридори и стаи в тази къща щяха да изобразяват само едно — славните подвизи на Пантерите от Юга!

— Баща ви е смел мъж — прекъсна я Валу. — И герой от войната!

— Тъй вярно, господарю Валу, но знайте, че и на мен трябва да ми връчат отличието Златна пчела за мъжествено поведение, защото, откакто се помня, в тази къща се говори само за героизма на Пантерите от Юга! Всяка сутрин, по обед, вечер, че и нощем! Не съм ли и аз човек? — изби червенина по бузите й, а очите й замятаха гневни мълнии. — Аз трябва да помня, майка ми трябва да помни, сестра ми трябва да помни и слугите също трябва да помнят славните подвизи, сътворени в миналото. В името на Сет! — грубо рече тя. — А в живота има и други неща, за които си струва да си на тази земя! Но не! Все съм там, седнала с дамите в банкетната зала! Докато веднъж един млад и хубав писар дойде да се представи и ме заговори…

— Обичахте ли го?

— Намирах го за много забавен.

— Защо точно на него се спряхте? — обади се Валу.

— Вие сте Очите и ушите на фараона — подигравателно се отзова тя. — И знаете, че боговете трябва да са на помощ на оня сърцат служител, който дръзне да пристъпи към дъщерята на великия Пешеду!

— Явно Ипумер не е страдал от подобни скрупули…

— Не само от подобни, а и от никакви. Беше нахален като маймуна. Просто не устоях.

— Баща ви не възрази ли?

— Татко разбра, когато беше вече много късно. Опита се да ме напътства морално, но аз го попитах дали така съветва любимите си хесетки и куртизанки. Вместо да ми отговори, той ме удари с все сила през лицето, сякаш бях някой от свадливите му новобранци. Тогава му казах, че ако си позволи още веднъж същото, ще му спретна публичен скандал и такова унижение, каквото не е и сънувал. После продължих връзката си с Ипумер. Срещахме се понякога, когато слизах до Тива. От време на време ни разрешаваха да излизаме заедно на разходка или до храма…