Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Амеротке, това е карта, начертана от писарите на стария фараон — посочи в западна посока и добави: — Бойното поле е на около половин ден марш натам. Довлякохме тук трупа на Мерецегер, хапнахме, пийнахме и се поосвежихме, но решихме, че останките на вещицата трябва да изгният в пустинята — Карнак се изправи и извика на конярите да донесат лъкове, стрели и къси копия от колесниците. Пантерите от Юга ги разпределиха помежду си.

— Сами ли тръгваме? — попита съдията.

Карнак не отклони мрачния си поглед от него:

— Разбира се, ваше благородие и върховен съдия. Гробът на Мерецегер се пази в тайна. Да не би да ви е страх, а? — ухили се той.

— Далеч ли е? — попита Амеротке.

— На около час път пеша — дойде отговорът на Карнак. — Ако искате, останете тук с другите момчета.

— Божествената — отвърна му Амеротке — ми нареди да ви придружа. Но не крия, че Червените земи са място, което силно ме плаши.

— Ето защо я погребахме точно тук — обходи Карнак с усмивка останалите си спътници. — Е, поне се намирате в подходяща компания. Само глупец би дръзнал да броди наоколо…

Карнак ги изведе от оазиса. Амеротке дръпна качулката на главата си, провери сигурността на меха с вода и последва останалите. Изкачиха се по нисък хълм и той почувства как изгарящата жега го остави почти без дъх, макар че бяха на десетина крачки от оазиса. Изведнъж групата им се оказа в същинската пустиня — пясъчни дюни, разчупени тук-там от някоя оголена скала като отражател на топлината и искрящия блясък на слънцето. Амеротке държеше главата си наведена. Хванал късото копие като бастун, той вървеше стъпка в стъпка след едва забележимо накуцващия Небамум. Сега Карнак и спътниците му образуваха нишка от бавно придвижващи се под палещия зной мъже. Единственият знак за живот бяха лешоядите, които се виеха високо над тях в търпеливо очакване. От време на време редицата спираше. Амеротке не бе забравил офицерския си опит. Изразходваше водата си пестеливо, овлажнявайки гърлото и устните си, след което правеше същото с мокри пръсти по челото и тила си. Жегата беше жестока. Съдията осъзна, че групата се ориентира единствено по пръснатите тук-там скални гроздове. Помоли се наум Карнак да не е изгубил заедно с годините и усета за правилната посока. После направи опит да се разсее с мисли за Норфрет и момчетата. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар — безкрайно пътуване под безмилостно слънце по нажежен пясък, изгарящ кожата на ходилата му. Лъкът и колчанът със стрелите, изглежда, ставаха все по-тежки. Сегиз-тогиз късото копие се изплъзваше от потната му длан. Почувства умора и леко гадене. Отпи следващата глътка вода.

Небамум се извърна:

— Да благодарим на Ра, ваше благородие! След като погребахме Мерецегер, попаднахме в капана на пясъчна буря. Сега поне това не ни застрашава!

Амеротке се смръщи. Тъкмо се канеше да попита Небамум дали има още много път, когато Карнак извика, сочейки с пръст. Съдията сложи ръка над очите си и видя оголен и назъбен скален масив. Генералът ги поведе право натам; другарите му по оръжие се разбъбриха. Карнак крачеше бързо и още преди да го настигнат, Амеротке го чу да изругава глухо. По стръмния склон към оголения масив бе хлъзгаво. Карнак бе приклекнал в сянката на стърчащия хребет. Тук скалите оформяха малка пещера, която очевидно е била притулена с тежък каменен блок. Сега той бе отместен встрани и тъмната, подобна на гроб дупка изглеждаше празна.

— Ето тук я оставихме! — просъска Небамум. Останалите от групата се скупчиха около тях, загледани в отместения каменен блок.

— Не може да бъде! — възкликна Хети, приведе се и надзърна вътре.

Карнак, стиснал късото си копие, дръпна Хети назад, на свой ред вторачи поглед в малкото празно пространство и се вмъкна до кръста. Сцената сигурно щеше да бъде смешна, ако Амеротке не осъзнаваше какво всъщност означаваше празният гроб. В този миг генералът се отдръпна с някакъв свитък на ръкопис в ръцете си.

— Тялото го няма! — обяви той. — Само това намерих — разви находката си, зачете я и я подхвърли ядно на съдията: — Мерецегер е излязла от гроба си! — грубо поясни той.

— Мъртвите не могат да ходят — възрази Амеротке. — Навярно тялото се е разложило.

— Но не и в тази дупка — отвърна Карнак.

— И това бе вътре? — Амеротке пое свитъка. Папирусът беше плътен и с добро качество. Начинът на изписване и самите йероглифи явно бяха дело на писар, озовал се насам по служба. Той зачете бързо папируса, отстранявайки ръцете на спътниците си. — „И вие ще паднете в мрежата, където сега е мъртвецът“ — прочете съдията и вдигна поглед. — Но това е проклятие. Писано е с червено мастило или може би с кръв на някакво животно. „Гълтачите на души ще ви нападнат — продължи той. — Озирис ще ви измъчва, когато се явите пред неговия съд. Ще бъдете обезглавени или изгорени живи! Мерецегер се върна!“… Ама че глупост! — подхвърли обратно той текста към Карнак. — Слугата ми Шуфой може да ви снабди с такива проклятия от всяко пазарище в Тива. Мерецегер е мъртва, и то завинаги. Който и да е взел тялото, целта му е била да ви уплаши, като разбуди спомените. Така че да затреперите, когато се сетите за смъртта й. Нали сте воини — привърши Амеротке, — значи не могат да ви уплашат някакви си проклятия… — той огледа групата мъже с корави лица. Не ще и дума, наистина бяха уплашени. Явно се страхуваха повече от невидимото, отколкото от застиналия пред тях неприятел.