Пол Дохърти - Убийците на Сет

Гласът на жреца ехтеше, докато слънцето се извисяваше в блестящото си великолепие и лъчите му заливаха тъмните скали на Червените земи с цветове, които спираха дъха. Амеротке и останалите бяха коленичили върху молитвените постелки с наведена глава и протегнати нагоре ръце: те поднасяха най-дълбоката си почит към бога Ра, изгряващ след нощното си пътуване през Подземния свят. Виковете на пустинята глъхнеха; дори лешоядите — кокошките на фараона — не се виждаха по небето. Амеротке произнесе с тих глас молитвата си и вдигна глава, поставяйки ръка над очите си. После погледна вляво, където ескадронът от колесници бе в пълна готовност. Излъсканите брони по корпусите проблясваха на утринната светлина. Великолепните коне, подбрани по двойки от оборите на фараона, стояха спънати и вслушани в тихите гласове на своите ездачи. Колесниците бяха трийсет — малък боен ескадрон. За всяка имаше водач и войник, въоръжен добре с лък и стрели, а също и с къси копия за хвърляне, които се намираха в златотъкани калъфи, закрепени отстрани.

Карнак също се изправи: молитвата бе свършила. Малкият лагерен огън, запален под няколко финикови палми, бе набързо угасен. Меховете с вода бяха пълни. Теджените, както наричаха водачите, проверяваха колесниците — колелата, осите, сбруята и юздите. Всички знаеха вестта за последното нападение на пустинните бродници. Карнак бе взел решение да не отлага и да не оставя нищо на случайността и късмета. Генералът се качи във водещата колесница, теглена от две великолепни черни кобили.

Амеротке нахлупи на главата си кожения шлем, подсилен в горната част — предпазна мярка не толкова срещу евентуално нападение, колкото заради вероятността да бъде изхвърлен от колесницата при внезапен отскок. После се качи в нея, а младоликият голобрад водач го поздрави с кимване. Амеротке стисна бронзовото перило на колесницата и разкрачи нозе върху кожения под. Водачът хвана юздите и цъкна леко с език на конете. Ескадронът от колесници се раздвижи, разтегляйки се постепенно в дълъг фронт.

Утринната тишина се изпълни с острото скърцане на колелата, цвиленето на конете и виковете на теджените. Ескадронът изглеждаше великолепно: всяка колесница бе теглена от два еднакви коня, украсени с кървавочервени пера. Небамум, който бе колесничар на Карнак, развя полковото знаме с изображението на червенокосия Сет на черен фон. Утринният бриз го размята и опъна. Водачът плесна леко с юздите и колесницата тръгна по-бързо. В това време Амеротке се постара да снеме обзелото го напрежение. Спомни си за снощната тържествена вечеря. Усмихна се при мисълта за сладостта, в която Норфрет го потопи, след като двамата пожелаха лека нощ на Чула и се оттеглиха в личните си покои.

— Дий! — плесна по-силно с юздите колесничарят. Някъде по фронта придружаващият ги жрец капелан подзе напевно един от полковите химни на Сет:

Амеротке запази мълчание, докато Карнак и останалите Пантери от Юга повтаряха химна за възхвала на бога повелител. След всяка строфа фронтът на ескадрона ускоряваше своя бяг. Колесничарят вече държеше камшик в дясната си ръка и бе хванал юздите в лявата, а изпънатото му тяло преливаше от възбуда. Спокойно изтеглената линия на фронта на ескадрона се накъса под плясъка на камшиците, бумтежа на колелата и грохота на конските копита, подобен на барабанен бой.

Слънцето продължи да се издига. Хладината бе отстъпила безвъзвратно. Каменистата пустиня постепенно се потапяше в руменина, подобна на размита кръв. Вятърът бе вече горещ и наситен плътно със ситни песъчинки. Амеротке охлаби белия шал около врата си и го дръпна нагоре, за да покрие с него носа и устата си; тедженът направи същото. През цялото време от страховитата музика на ескадрона — плющящия съсък на камшиците, тропота на колелата и постоянно засилващия се екот на конските копита — сърцето на Амеротке изтръпваше. Той чувстваше острото бодване на възбудата и направи опит да си спомни колко пъти бе участвал в надпрепускване с колесници. Впрочем броят беше без значение, защото ефектът винаги си оставаше един и същ.

Колесницата на Карнак се носеше напред пред всички подобно голяма птица, която лети ниско над пустинята. Останалите от ескадрона го следваха отблизо, защото всеки колесничар бе твърдо решен да покаже, че е най-добър и води най-бързоногите коне. Амеротке стискаше перилото като спасително въже. Усети лек страх, но знаеше, че мъжът до него изпитва смелостта му. Всяко безпокойство, видима проява на уплах или укорна дума щяха да го изложат по-късно на присмех около лагерния огън. Светът за Амеротке се съсредоточи в громолящите пред него коне и в екота на летящите колесници. Не забелязваше пукнатините и камъните, покрай които профучаваха. Сякаш пясъчна буря бе скрила колесниците една от друга в шеметния им летеж под небето, изпълнено с облаци прах.