Пол Дохърти - Убийците на Сет

Амеротке въздъхна облекчено, когато се обади раковинният рог. Тедженът започна да забавя постепенно хода на конете. Полека-лека бесният им устрем бе овладян. Амеротке се огледа. Част от колесниците се оказаха на една линия, другите бяха недалеч от тях. Карнак бе спрял пред всички. Теренът бе вече друг: вместо равно пространство сега се виждаха по-едри камъни и ситен пясък.

Най-после ескадронът успя да настигне своя предводител. Чуха се поздравителни викове, но дразнещите подмятания бяха много повече. Карнак, облечен като редови войник, извика високо заповедта си: да се движат в една следа на близко разстояние и да внимават за пустинни бродници. Амеротке свали ниско шала на лицето си. Оживлението след надбягването изчезна бързо. Бавният ход на конете и колесницата го дразнеше, защото жегата ставаше все по-осезателна. Но нямаше избор: наложи се да слуша бърборенето на колесничаря. Той огледа в далечината Червените земи — голо, безжизнено и безводно пространство, осеяно с цепнатини, камънаци, жалки шубраци и вездесъща мараня. Над всичко това не спираха да кръжат лешояди, които от опит знаеха, че след бойните ескадрони в крайна сметка винаги остават и трупове.

— На късмет е! — подхвърли колесничарят, проследил погледа му.

Съдията се съгласи. Дълбоко в себе си се надяваше, че идването дотук ще мине без особени събития. От време на време спираха, за да хапнат от дажбата си и да пийнат вода от меховете. Скоро зърнаха в далечината издигащите се финикови палми в Ашива. Съдията долови влажния и хладен бриз откъм оазиса. Въпреки това винаги бе мразил това място. Освен лошия спомен за загиналия му брат в Ашива там нямаше нищо друго — плътен кичур палмови дървета и пустинна трева около дълбок водоем. Амеротке не забеляза абсолютно никаква промяна от времето, когато преди петнайсет години бе идвал тук — острата трева, старите извити палмови дървета, оголените скали в единия край и мамещото с блясъка си езеро в средата. Ескадронът от колесници се намести в сянката на дърветата, а конете бяха отведени малко встрани.

Карнак, Амеротке и Пантерите от Юга седнаха с кръстосани нозе под една палма. Шестимата воини имаха вид на забавляващи се люде. Носеха обикновени кожени доспехи и поли на редови войници, но не бяха забравили скъпите си гривни и белите роби от фин плат, които пазеха главата и раменете им от слънцето. И те като върховния съдия бяха обути в походни сандали с дебели подметки и здрави каишки, които имаха защитен кожен капак около глезена и петата. Само Небамум правеше изключение: той носеше чудновати ботуши до коленете. Уловил оглеждащия го поглед на Амеротке, слугата на Карнак рече:

— Пазят мускула — и се потупа по ботушите. — И дават опора на крака.

— Какво стана с раната ти? — попита го съдията, подавайки му меха с водата, докато останалите продължаваха да говорят за оазиса и за разбудилите се от него спомени.

— Допреди две години — почеса се по главата прислужникът — беше почти заздравяла, но тогава паднах лошо. Лекарят казва, че раната се задълбочава, като поразява мускула, костта и всичко останало. Започнах да щадя десния крак, но това не помогна с нищо. Е, какво да се прави… — вдигна меха с водата Небамум и изля част от съдържанието му в устата си, оставяйки малко да се стече и по лицето, — такава е съдбата на войника.

Карнак извади папирусен свитък и го разгъна.

— След голямата ни победа над хиксосите — извърна се той към Амеротке — превзехме лагера им и обрахме всичко, което имаха. Ех, какъв ден! — размътиха погледа му отколешни спомени. — Не като сега, а? Бяхме само от мускули и жили и гладни като вълци. Прибрахме своя дял от плячката и така се сдобихме с медальоните — млъкна той и устата му се разтегли в широка усмивка. Амеротке забеляза, че зъбите на Карнак са нарочно изострени. „Убиец — помисли си съдията, — човек, който е роден, за да унищожава: воин до мозъка на костите.“ После се загледа в тъмните му очи, издаващи жесток и неумолим човек. Амеротке хвърли поглед и на останалите, наредени в кръг. Всички си бяха лика-прилика, включително Небамум: в нито един от тях нямаше и намек за благост и мекота. Въпреки побелелите кичури и бръчките по лицата тези мъже все още се изживяваха като унищожители — не войници, изпълняващи дълга си, а воини, които се развихрят единствено в огъня на боя, сред плискащата се кръв и заграбената плячка. В дъното на сърцето си съдията стигна до заключението, че нито един от присъстващите тук не би се подвоумил и за миг да убие всеки, който би дръзнал да го заплаши. Той отмести поглед и се взря в пустинята. Сянката на палмовото дърво му се стори особено приятна: същинската част от днешната операция още не бе започнала. Но Карнак не последва примера му, а продължи да изучава картата. Спътниците му го следяха мълчаливо с поглед като вълци, които не изпускат от очите си водача на глутницата. След малко генералът вдигна глава: