Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Къде съм? — успя да изрече той въпреки усещането, че гърлото му е запушено с утайка от вино и жлъчна течност. — Какво правя тук?

Фигурата не помръдна. Хепел трепереше. Имаше желание да повърне. Отпусна тежко глава назад, наранявайки я в твърдата камениста почва. Бризът донесе отнякъде подобния на кикот рев на хиени. Писарят затвори очи. Нима сънуваше кошмар?

Спомни си, че се отби в един дом за удоволствия недалеч от храма на Изида. Наетото момиче се оказа надарено и много активно: потопи го в наслада, докато извиваше под него тялото си, подобно на змия, която току-що е изпълзяла от съд с масло. Той пи до насита от любовта й, а после си тръгна залитайки с диадема от цветя на главата, за да хлътне в първата попаднала му винарна. Случи на някакво семейно празненство и гуляещите танцуваха лудешки, покрили лицата си с маски с изображение на сокол в чест на Хор. Поканиха го да се присъедини към тях. Спомни си за един мъж с блестящи изпод маската очи, от когото се носеше приятно ухание. Някаква хесетка дойде и седна на коляното му, докато той гледаше чувствения танц на други две момичета. Всички пиха от многократно обикаляща съдина с плътно и неразредено вино. Хепел си спомняше, че му се доспа, крайниците му натежаха, а смехът кънтеше все по-силно в ушите му. Най-после си тръгна, подкрепян от току-що обявилия се за негов приятел. Като последно в съзнанието му остана подигравателният смях на неколцина моряци, покрай които мина със залитане, спускайки се към кея. А сега и това. Хепел отвори очи. При всяко движение каменистата почва под него нараняваше тялото му, оставяйки белези по кожата.

— Моля, помогнете ми! — обади се с просещ глас той.

Фигурата се отдели от мястото си при огъня, приближи се и приклекна до него. Човекът бе облечен в скъпа бяла ленена роба под наметало на ивици; маската на сокол все още скриваше лицето му.

— Ти си Хепел, така ли? — прозвуча меко гласът му. Писарят потвърди, енергично кимайки. — И си приятел на Ипумер? — пленникът отговори по същия начин. — И са ти плащали, за да го следиш, нали? — Хепел поклати отрицателно глава, без да сваля очи от маската. Просветна нож, който рязна дълбоко едната му ръка отдолу под лакътя. Хепел и извика от болка. — Когато те питам нещо — този път гласът прозвуча като съсък на змия, — ще ми отговаряш само истината. Погледни натам. Какво виждаш?

— Ами… огън — заекна писарят.

— А зад него?

— Гола скала.

— Съвсем вярно. Намираме се в Червените земи, на прашен път отвъд Долината на царете. Тук наминават само зверове или демони. А сега погледни вдясно от огъня. Какво виждаш? — с едната ръка фигурата обърна силом главата на Хепел, като притисна лявата му буза към грапавата камениста почва. — Погледни! — заповяда му той.

— Виждам… някакво сандъче… и глинена тръба.

— А чувал ли си нещо за хиксосите? — продължи да пита гласът. — Обичали са да вземат пленници и да ги връзват в пустинята, също както си ти сега благодарение на мен. Ползвали са керамичен съд, например висока ваза без долната й част, която привързвали към пленника. После пускали вътре плъх, оставен без храна дълго време и готов да се нахвърли върху всичко, което може да се яде. Тази нощ дойдох със също толкова гладен плъх. Не, не — покри човекът мигом зейналата уста на Хепел, — недей да викаш: няма кой да те чуе. И огънят не може да бъде забелязан. Освен това не ни се иска да привлечем хиените или лъвовете! Слушай, ако продължаваш да ме лъжеш, не ми остава друго, освен да постъпя като хиксосите: да привържа тръбата към тялото ти, да пусна вътре плъха и да запаля огън откъм другия й край, така че гадинката да има само един възможен изход — и мъчителят натисна писаря по стомаха. — Нали разбираш? — Хепел кимна. — Така е по-добре! — прибра ръката си другият и продължи: — Сега ще започна отначало. Ипумер беше ли ти приятел?

— Да.

— И вдовицата Фелима ти плащаше — премина гласът в кикот, — само боговете знаят с какво, за да шпионираш наемателя на Ламна, нали? Защото Ипумер се оказал за нея голямата любов на живота й, ха-ха.

— Да. Фелима е по-богата, отколкото показва пред другите…

— Добре, добре! — омекна гласът. — А в нощта на смъртта му ти го проследи, когато той си тръгна от винарната, нали? — последва енергично кимане. — Обратно до дома на Фелима, а после?

— До една къща на Улицата на маслените лампи. Той влезе там, а после излезе.

— Така! Добре! — приклекна на задните си части мъчителят. — А след това?