Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Ипумер влезе в една бирария. Беше преметнал през рамото си винен мех. Мисля, че го бе напълнил и отишъл на среща с Нешрата при Къщата на Златната газела.

Хепел изкрещя отново, когато непознатият нападател рязна ръката му с острия като бръснач нож.

— Искам да чуя само истината, а не предположенията ти. Последва ли го?

— Да, но не съм сигурен с кого се срещна там. Зърнах бегло амбулантния търговец, който даде показания под клетва пред съда. Но наистина не знам какво е станало после.

— Това не ме интересува… — похитителят замълча, заслушан в накъсания остър рев на лъв, последван от зловещото обаждане на хиена. В трескавото си въображение Хепел ги видя по-наблизо. — Е, сега ми каза истината. Но да оставим Нешрата и да се върнем при Ипумер. Какво ти казваше той? — Хепел трепереше неудържимо. Все още му се повдигаше, а и раните го боляха нетърпимо. Нападателят се отдалечи за малко, после се върна и хвърли едно наметало върху потъналото в пот тяло на пленника си. После продължи да го разпитва иззад маската си: — Хайде, Хепел, няма от какво да се боиш. Искам да чуя всяка подробност. Ипумер разказвал ли ти е за времето, когато е живял в Аварис?

— Твърдеше, че произхожда от видно семейство. Често се хвалеше, че и там е заемал важен пост… — преглътна и изстена от горчивия и кисел вкус в устата си. После се закле на ум, че никога вече няма да ходи в домове за удоволствие, както и да пие с непознати, стига да оживееше след тази нощ. Затвори очи и прокле наум Ипумер.

— Щом е бил толкоз голяма клечка в Аварис — продължи мъчителят, — защо е дошъл в Тива?

— И аз това го попитах, а той ми отвърна, че бил в Тива от две години и му се искало никога да не бе идвал, но нямал шанс да се върне обратно…

— А каза ли ти защо? По каква причина?

— Ипумер обичаше да се хвали след някоя и друга чаша — примигна Хепел, сякаш някой бе хвърлил пясък в очите му. — Казваше, че е дошъл в Тива, за да извърши велики дела. И че бил доведен тук лично от Пантерите от Юга…

— Охо! — прекъсна го мъчителят. — Нашите герои от полка на Сет, които сами са се провъзгласили за такива.

— Да, да. Точно така.

— А каза ли ти от кого точно?

— Един от командирите, който бил вече починал.

— Добре! — погледна към звездите мъчителят. — А сега, Хепел, искам да размърдаш мозъка си до дъно. Чул ли си от него още нещо, което си струва да ми кажеш?

— Не мога да си спомня. Нешрата не слизаше от устата му. Почти непрекъснато говореше само за нея. Веднъж се разплака в една винарна. Каза ми, че желаел никога да не бе идвал и че искал да се види с генерал Пешеду, бащата на Нешрата… Това е всичко, което знам.

— Много добре! — маскираният се заслуша в зловещите нощни звуци.

— Моля ви! — почти проплака писарят. — Пуснете ме, много ви моля. Казах цялата истина…

— Така е — отговори мъжът. — Искам да разбера от теб само още нещо: мислиш ли, че приятелят ти Ипумер, поел преди теб на запад, е бил убит от Нешрата?

— Не знам…

— Нито пък аз. Все пак реших да те успокоя — заяви мъчителят. — Не съм донесъл никакъв плъх. Ха-ха. Жестока шега, ама си я бива, нали? — Хепел закима. — А сега ще те освободя… — писарят се отпусна назад, затвори очи и въздъхна с облекчение. Тъкмо се канеше да обещае тържествено пред всички богове, че от устата му никога не ще се чуе нещо за случилото се тук, когато мъчителят му довърши онова, за което бе взел решение отдавна. С бързо движение преряза гърлото му от едното до другото ухо. После загледа с хладен поглед как тялото на писаря подскача и се гърчи, докато изхвърля с хрипове червения сок на живота си. Издърпа наметалото и зачака, докато тялото потръпна за последно и замря. След това преряза ремъците, стягащи глезените и китките, извади колчетата, прибра остатъците от вървите и зави всичко в наметалото си. Отиде до огъня, стъпка го и нарина с крак пясък и прах върху въглените. Нощният бриз донесе зловонен мирис. Хищниците не бяха далеч. Скоро щяха да подушат кръвта, а на разсъмване от Хепел нямаше да е останало нищо, което да потвърди самоличността му. На убиеца му беше все едно. Той се огледа още веднъж и се отправи към големия скален връх, от който се виждаше Градът на мъртвите. Там някога бе живяла Мерецегер — богинята на Скорпиона. Измърмори една кратка молитва и закрачи бързо.

Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и трупа на жертвата, преди да се реши да спре и да глътне малко от винения мях. Под него се разстилаше Некрополът, а Нил проблясваше на лунната светлина. Убиецът се загледа в небето. Още не беше свалил от лицето си маската на Хор. С цялото си същество желаеше да отмъсти на бащата на Нешрата и на Пантерите от Юга. Скръцна ядно със зъби и тръгна с бърза крачка в нощта.