Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Не го оспорваме — обади се Валу. — Много от отровите се ползват и за друго, освен за убийство. И все пак не е ли странно, че почитаемата Нешрата, която не е криела, че иска да се отърве от писаря Ипумер, на няколко пъти е купувала от същото вещество, а после той се е връщал от нощните си похождения със спазми и пристъпи за повръщане?

Да, но къде е доказателството, че във въпросните нощи Ипумер се е срещал с Нешрата, помисли си Амеротке и отново направи жест, приканвайки към ред и спокойствие в залата. После се заредиха свидетелите: лекарите от Дома на смъртта, извършили аутопсията; ловецът на скорпиони, продал отровата на Нешрата; хазайката Ламна; съседката Фелима; прислужници от дома на обвиняемата… Всички те твърдяха, че между девойката и писаря е имало продължителна връзка, но нищо не можеше да свърже момичето пряко с убийството. Съдията погледна в ляво през колоните на портика към тучната зеленина на храмовите градини, напоявани по канали с води от Нил. Спря за миг поглед на бълбукащ фонтан; недалеч от него зърна сърна, която пасеше под клоните на смокиново дърво. Тамошната хладина му подейства успокоително.

— Уважаеми Амеротке? — усмивката по лицето на главния обвинител не се понрави на съдията. — Имам и друг свидетел.

— Призовете го — отговори му сухо съдията.

Разсилните в храма изведоха напред някакъв доста нечист и раздърпан мъж. Горната му дреха бе покрита с петна и стегната в кръста с най-обикновено въже, но сандалите на краката му бяха от добро качество. Външният му вид и играещият в ръката му ясенов бастун говореха, че по всяка вероятност обикаля пътищата като амбулантен търговец из селата около Тива. Беше висок, с изпито лице, обгоряло от слънцето, но с буден и настойчив поглед. Асурал го подкани да произнесе клетвата, след което амбулантният търговец коленичи на поставените за целта възглавници. Валу пристъпи към изслушването му с необходимото предисловие.

— А сега — заключи главният обвинител — ни кажи къде и какво си видял през нощта, когато е умрял Ипумер.

— Работих до късно — отекна гласът на мъжа в смълчаната зала. — И тъй като не успях да вляза в града, преди да затворят портите, наложи се да остана отвън… — Амеротке кимна. Градските порти се затваряха след подаване на стражевия сигнал с рог от раковина. — Върнах се обратно по пътя — продължи човекът. — Нощта беше много хубава: имаше пълнолуние. Тръгнах да търся за подслон някоя малка горичка, където да поспя. Намерих си уютно местенце до дувара на имението на генерал Пешеду.

— Как разбра, че е неговото? — попита съдията.

— Много лесно. Че кой не знае Къщата на Златната газела, както я наричат хората от народа заради изрисуваните емблеми върху главната порта… Та тръгнах аз покрай обиколната стена, откъм която минава каналът за отвеждане на вода от реката до къщата. Там има заслонени финикови палми, много удобни за през нощта… Тревата е мека и не опалена от слънцето. Таман свалих багажа и се настаних удобно, и чух стъпки по пътя, та се надигнах да погледна кой минава.

— Кога стана това?

— Ваше благородие, портите бяха току-що затворени, така че трябва да е било малко след полунощ.

— И кого видя?

— Млад мъж. По-късно, като ми показаха трупа му, разбрах, че е бил Ипумер. Крачеше много бързо. На едната ръка държеше тояга, а в другата носеше винен мех; през рамото му бе метната кожена чанта. Аха, рекох си, минава нечий любовник. Видях лицето му на лунната светлина. Имаше щастливо изражение и нищо не говореше за здравословни проблеми, защото човекът тихо си припяваше някаква песен. Любопитството ми се разпали и го проследих с поглед по пътя надолу. Там в стената има мъничка странична врата. Толкова е тясна, че слугите я наричат иглено ухо. Та именно тази врата се отвори и от там излезе някаква фигура.

— Видя ли кой беше?

— Не, господарю, но видях, че Ипумер и фигурата си рекоха нещо.

— Другият глас мъжки ли беше или женски?

— Съвсем не знам, ваше благородие, но двамата се целунаха.

— Може да е бил и мъж, нали? — настоя съдията.

— Че защо не, господарю.

— Погледни обвиняемата — разпореди се Амеротке. — Можеш ли да заявиш без колебание, че е била тя? Но не забравяй, че си под клетва! Животът на младата жена може да зависи от думите ти.

— Не мога да го кажа, ваше благородие — амбулантният търговец се поклони на Амеротке, — просто не мога. Приличаше на жена, а и двамата се отдалечиха хванати за ръка. Върнах се при багажа си, но не можах да заспя… Защото, такова… от много време… не бях лягал с жена. Коремът ми бе празен, а гърлото — сухо. С две думи, завидях на късмета, дето бе споходил писаря.