Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Върви си, моля те — немощно извика Ипумер и направи жест с ръка. — Ще поспя малко и ще се оправя.

Ламна изпълни желанието му и затвори вратата след себе си. Върна се в просторната си спалня и се отпусна върху дюшека от гъши пух, поставен върху футон от плътно сбити тръстикови стъбла. Много се гордееше с тъмночервената си поставка за глава с изрязани патешки изображения в краищата, а също и с акациевите ракли, в които бяха подредени многобройните й рокли. Но сега изобщо не спря погледа си върху тях. Не беше редно млад мъж като Ипумер внезапно да става жертва на загадъчни остри неразположения. Тя скочи, прекоси стаята и спря при водния часовник под прозореца. На светлината на една от маслените лампи успя да види, че е между втория и третия час след полунощ. Ламна седна на края на леглото и направи опит да потуши обзелата я тревога.

Съседите й я тачеха като сговорчива, порядъчна жена и тя самата много се стараеше да я възприемат точно така. Откакто сприхавият й дебел съпруг отпътува към Далечния хоризонт, Ламна заживя по достоен за уважение начин: обсъждаше градските клюки със съседите, редовно посещаваше храмовете, молеше се и правеше приношения, продаваше благовонията си на пазара и всяка седмица прекосяваше Нил, за да иде до малката семейна гробница в Града на мъртвите. Понякога вземаше храна и напитки и канеше приятели за празничен престой под хладния навес пред гробничката. После влизаха вътре и оглеждаха с възхита саркофага с мумифицираното тяло на съпруга й и красивите статуетки, ковчежета и дрехи, приготвени за пътуването след смъртта към безкрайния запад.

Ламна се представяше за благочестива и набожна. Винаги престояваше с наведена глава и вдигнати ръце пред голямата статуя на Озирис — първия сред боговете, — която се извисяваше над пътя към Некропола. През останалото време се занимаваше с приличния си занаят, като между другото даваше стая под наем на вече порядъчна върволица от млади мъже, за които разказваше на съседите си като за обект на приятелски и почти майчински грижи. Отношението й към Ипумер не се различаваше с нищо от това към предходните наематели. Наистина той бе пристигнал от северния град Аварис и беше дарен с доста приятна външност и рядко сладкодумство. Бързо успя да се сдобие с длъжността писар в Дома на войната и с популярност сред хесетките — момичетата в храма, — но спазваше дължимото благоприличие. И без съмнение обичаше да разкрасява миналото си. Скривайки съмненията си, Ламна неведнъж бе слушала разказите му за славната му служба в полковете на фараона, когато Хатусу бе разгромила митанийците в битката при Делтата на север. Но имаше и нещо, което отличаваше Ипумер от останалите млади мъже. Ламна не биваше да го забравя, защото именно то бе причина за появилите се студени тръпки на опасенията. Тя бе запазила тайната или поне бе направила опит да го стори.

Преди много месеци доволно посръбналият Ипумер сподели с нея истинската причина за късните си нощни излизания и прибиранията си в ранните часове на утрото. Ламна, петимна да бъде на всяко гърне мерудия, буквално зажужа като пчеличка в нетърпението си да разнесе новината, но в крайна сметка си наложи неприятното задължение да внимава. Защото все пак притежаваше достатъчно здрав разум, за да знае мястото си в град като Тива. Тук всичко бе в ръцете на Великите: Хатусу — въплъщение на Бога; Сененмут — неин пръв министър и любовник; главните жреци на храма и съдиите, а над тях — генералите. Важността на Дома на войната растеше ден след ден. Хатусу разчисти сметките си с враговете, но продължаваше да разчита на подкрепата на елитните полкове извън Тива, чиито подразделения носеха гарнизонна служба в укрепленията и в именията на номарсите от Делтата та чак до Третия праг. Божествената Хатусу бе възродила старата бойна слава на Египет. Всички знаеха разказите за полка на Сет и за Пантерите от Юга, чиято смелост, жестокост и дързост бяха осигурили огромна победа за дядото на днешния фараон. Когато чу за първи път думите на Ипумер, Ламна не повярва на ушите си: бил влюбен в дъщерята на един от тези герои. Коя беше тя, за очите на която се говореше, че били като на кошута? Нешрата — по-голямата дъщеря на генерал Пешеду. „Дано да я води мъдростта на Тот“ — вдигна Ламна ръце и очи към тавана. Пешеду! Единият от най-богатите и могъщи любимци на фараона, собственик на великолепно имение извън стените на Тива, зорко пазено от десетки слуги и воини. А неговата дъщеря и Ипумер от много месеци насам продължаваха да се виждат на уговорени тайни срещи в нощна доба! Ламна цъкна с език. Знаеше, че двамината не спират да си пишат любовни послания, и един ден любопитството взе връх: тя се промъкна в стаята на Ипумер и прерови отключеното метално ковчеже на наемателя си. Нешрата му бе изпращала любовни писма, преливащи от страст. Ламна направо се стъписа от откровеността, с която младата жена изливаше чувствата си в съчинените от нея любовни стихове: