Пол Дохърти: Убийците на Сет

— Кой е? — извика тя, макар и да знаеше много добре.

— Аз съм, госпожо!

Ламна отиде до вратата и погледна през пролуката.

— Какво има, Ипумер? — настоя тя.

— Госпожо, моля те, отвори вратата. Зле ми е… — Ламна остави маслената лампа на малка масичка и отключи. Всички мераци за флирт отлетяха. Ипумер се бе облегнал на стената до заслонения вход; едната ръка притискаше към стомаха си, а с другата бършеше слюнката и повърнатото по устата си. Хубавият млад мъж сега бе бледен и с тъмни кръгове под очите, а гладко обръснатото му лице със слънчев загар бе плувнало в пот. — Никак не ми е добре, госпожо…

Той залитна напред. Ламна го хвана здраво за ръката. От него се носеше странна противна миризма. По-късно Ламна винаги щеше да си спомня за нея, когато обсъждаха случилото се със съседите.

— Разбира се — уверяваше ги тя. — Веднага отгатнах, че нещо не е наред. И преди съм виждала препили мъже, но Ипумер миришеше направо гадно. На нещо хем сладко, хем горчиво, също като в работилниците на балсаматорите.

Ламна помогна на младия писар да се изкачи по стълбите до стаята му.

— Дано боговете ми помогнат — с мъка изрече писарят. — Чувствам се много зле. Струва ми се, че ще повърна.

Ламна го побутна леко напред. Знаеше, че в такива случаи е добре да се поеме внимателно голямо количество вода, в която е разтворена дървесна пепел.

— Трябва да те види лекар — настойчиво рече тя, докато му помагаше да влезе в стаята си.

Опита се да го настани на тясното легло, но той отказа:

— Ще седна на стола.

Тя го подкрепи, за да стигне до стола, разположен на централно място в стаята. Някогашна собственост на съпруга й, столът беше с облегалка и подплатена с кожа седалка. Ипумер се отпусна в него. Ламна се разбърза из стаята, за да запали маслените лампи. Писарят бе в окаяно състояние. Единия му сандал го нямаше, а робата му, чиста и гладка, когато бе излязъл, сега бе изпомачкана и цялата в петна от кал и повърнато. Тя излезе бързо от стаята и се върна с празен съд, който постави до краката му.

— Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нещо?

Ипумер поклати глава, като не спираше да отваря и да затваря уста. Приведе се напред и повърна шумно в съда; после отметна рязко глава и взря поглед в тавана. Ламна остана близо до вратата, опитвайки се да не мисли за противната миризма.

— Ипумер — умолително запита тя, — къде беше? Не е за първи път. Да повикам ли лекаря Интеф?

Младият мъж поклати глава и продума:

— Аз… След малко ще се оправя — и пак се наведе да повърне. Ламна напълни чаша с вода от каната и я постави близо до него. Гледаше го тревожно. През последния месец бе влизала два пъти в стаята му между осем и девет часа сутринта и винаги го бе намирала сгърчен на пода. И в двата случая той й бе казал, че силни болки присвивали стомаха му, докато се връщал у дома. После пристъпите отминаваха. Ипумер бе взел някакво лекарство от доктор Интеф и то спря повръщането. Сега писарят вдигна глава и се загледа в Ламна. — Съжалявам, госпожо, за безпокойството. Ако успея да поспя, ще бъда по-добре…

— Сигурен ли си? Да извикат ли приятелката ти? — продължи да настоява Ламна.

— Не, не — поклати глава Ипумер. — Не искам да ме вижда в това състояние…

„Разбира се!“ — помисли Ламна с горчивина. Когато беше добре, Ипумер си беше красавец — среден на ръст, с добре очертано лице, винаги чист и спретнат, приятно ухаещ и със скъпи дрехи и сандали. Е, имаше връзка с друга вдовица, която живееше наблизо в неголяма къща с градина, но съперницата й с нищо не я превъзхождаше. Казваше се Фелима и беше нисичка и слабовата. Само лукавият бог Бес знаеше какво всъщност намира в нея Ипумер. Ламна продължи да стои на вратата. Колко жалко? Каква загуба! Самата Фелима бе помолила Ламна да даде квартира на Ипумер.

После се замисли и това, което й хрумна, направо я смрази: Ипумер се хранеше само в отбрани гостилници, а приготвяните в дома й ястия бяха винаги вкусни и пресни. Какво бе причинило стомашното му неразположение? Тива гъмжеше от отровители. Всевъзможни мошеници от района край реката продаваха съмнителни прахове и илачи, които като нищо можеха да причинят нечия смърт. Или вдовицата Фелима, която приличаше повече на мишка, отколкото на жена, имаше пръст в отровителството? Дали пък младият писар не бе обещал брак на вдовицата, а по-късно я бе отблъснал?

„Ами аз?“ — растеше тревогата в душата на Ламна. Всички знаеха, че тя забърква всякакви средства за разкрасяване, благовония и пудри за дамите в Тива. В малката й работилничка долу имаше течни и прахообразни смеси, които в неправилни дози също можеха да причинят смърт. Нима пръстът на подозрението ще бъде насочен и към нея?