Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Забрави костенурките, Ваше височество — прошепнах аз. — Те бяха добри костенурки и сега са преминали отвъд Далечния хоризонт.

— А там ще има ли костенурки?

— Ако искаш, господарю, там ще има костенурки, газели, котки и кучета.

— А аз кога ще отида към Далечния хоризонт?

— Едва когато остарееш много — отвърнах — и станеш баща на много деца и дядо на безброй такива.

Тутанкамон се закикоти, облиза пръсти и ме погледна с огромните си като на бухал очи.

— Чичо Маху, вярно ли е, че баща ми е жив? Чух слугите да си говорят. Ако е жив, защо не идва да ме види? Защо ме изостави?

— Господарю, баща ти трябваше да те изостави, заради собствената си безопасност и заради твоята.

— Когато стана мъж — закани се Тутанкамон, — ще бъда воин. Ще връхлетя на север като Яхмос с огън и меч срещу Народа на деветте лъка.

Взех чашата вино от ръцете му и я оставих на масата.

— Господарю, на колко години си сега?

— Чичо Маху, много добре знаеш на колко години съм. Откакто тръгна, мина и рожденият ми ден. Сега съм по средата между седмата и осмата си година.

— Спомняш ли си — клекнах отново пред него — някое от посещенията на баща си?

Младият принц поклати глава.

— А някога изпращал ли ти е подарък?

— Много подаръци, дървени войници, колесница, хипопотам…

— А споменавал ли е някога — намесих се аз, — или може би лорд Пентжу, Пазителите? Помисли внимателно, господарю.

Тутанкамон примижа, после бързо отвори очи.

— Никога, чичо Маху. Кои са Пазителите?

— И последно, господарю — грабнах го аз, — колко пъти съм ти казвал да не излизаш от спалнята си посред нощ?

С игри и закачки го занесох обратно, сложих го да легне и седнах до него, докато не заспа дълбоко.

Рано на другата сутрин ловната дружина потегли от Мемфис привидно да се порадва на деня и да си почине, но — както Майа иронично отбеляза — истинската ни плячка щеше да бъде много по-неуловима. Придружаваха ни група колесници, безброй слуги, кучкари и глутница лаещи хрътки, обучени да следват звука на рога, камшика и подсвиркванията. Почетният гост беше Хоремхеб, все още до голяма степен Темум, Настоящия герой. Рамзес и Хюйи още не бяха изтрезнели от предишната нощ. Майа бе смутен от заминаването на Собек. Пентжу изглеждаше най-съсредоточен от всички ни, макар да бе сериозен и някак затворен в себе си. Лорд Ай бе в обичайната си прекрасна форма.

— Хубаво е — обяви той от бляскавата си колесница, докато се събирахме пред дома на Небамум — да си свободен от еретици и предатели.

Никой не посмя да спомене как самият той бе сред челните редици на онази ерес, за което свидетелстваше незавършената му гробница в Ахетатон със стени, изписани в безкрайни хвалебствия както за Ехнатон, така и за неговия бог. Е, да, да не забравяме, че политиците имат памет на пеперуда — когато и както им е удобно. Докато го гледах как стиска юздите, говори и се шегува със спътниците си, аз се зачудих колко ли всъщност знае лорд Кобра за последните печални дни на Ехнатон. За Ай обаче онази врата бе затворена, залостена и запечатана. Никога нямаше да каже истината, дори и богинята Маат да дойдеше от Далечния хоризонт и му нареди да го стори.

Бяхме избрали прекрасна утрин, огнена зора, която обещаваше топъл ден. Придвижвахме се през трева и дървета в западна посока; слънцето бе зад нас, лъчите му улавяха и осветяваха дивите цветя. Лаещите хрътки бяха нетърпеливи да ловуват. От време на време някой див заек изскачаше от тревата или ято пъдпъдъци изригваха в облак цветове, пляскаха във въздуха, а писъците им предупреждаваха стадата газели и диви кози, които се втурваха в галоп сред облаци фин прах. Сиви полудиви магарета мятаха копита, ревяха и заплашваха хрътките, преди да се отдалечат. Пред нас се движеше линия дивеч, колесниците оформиха арка сред сутрешната светлина, а кучкарите подвикваха на питомците си.

Достигнахме края на поляните и видяхме истинската си плячка — страховито стадо диви биволи, едри и мускулести, с остри рога и подивели, огнени очи — хитро прикритие на истинската им лукавост и бързина. Винаги са ми напомняли за Хоремхеб — същото туловище, свирепост, храброст и хитрина и преди всичко мълниеносна бързина. Нашият велик герой, славният генерал, възнамеряваше да убива, нетърпелив да предложи жертва на своя бог покровител, Хор от Хенес. Развързахме кучетата, които се втурнаха към стадото като сноп стрели. Кучкарите ги последваха. Биволите мигновено се разпръснаха, но един от водачите им — огромен белязан звяр, ядосан и възбуден, се обърна, залюля глава, сведе рога, изпръхтя яростно и заора с крак. Опасността при дивите биволи е, че човек до последно не знае дали ще нападнат или ще избягат. Този нападна. Светкавична скорост се насочи към нашата сюрия кучета. Аз пусках стрела след стрела. Останалите колесници обкръжиха бивола, който се обърка и се обърна към новата опасност. Стрели свистяха във въздуха. Бикът бе повален, загубил силата на задницата си, докато връх след връх пробождаха хълбоците и плешките, разкъсвайки мускули и сухожилия. Най-накрая той полегна безшумно с треперещи хълбоци, светнали очи и шуртяща кръв от ноздрите и устата. Хоремхеб слезе от колесницата си и възседна дебелия му мускулест врат. Вдигна ръце към небето, ножът в дясната му ръка проблесна, докато мълвеше химн в чест на Хор. Всички се присъединихме към химна, после Хоремхеб преряза гърлото на животното и отряза снопчето коса между рогата. Заведе ни при огъня, който един от кучкарите бе стъкмил набързо, и поръси космите, а след тях и шепа тамян. Ароматният дим се издигна към небесата. Хоремхеб стоеше със затворени очи и общуваше безмълвно със своя бог.