Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Трябваше да съм уморен, но не можех да заспя. Наистина ли Ехнатон бе избягал? Дали разказът на Куфу за убийството на някакъв мъж целеше просто объркване? Анхсенамон ми бе подшушнала, че сестра й Меритатон е твърдяла, че знае за отравянето на собствения й баща-съпруг. Сърцето на Меритатон е било потресено, просто едно слабо момиче, ужасено от зловещия си баща. Дали нейното твърдение не е по-скоро пожелателно? Или пък всичко бе резултат от безплодните измислици на Анхсенамон? Дали Ехнатон бе отишъл в Ханаан, решен да живее като отшелник, за да бъде в крайна сметка принуден да се покаже от появата на узурпатора и ужасяващите събития в Делтата? Дали се бе върнал на юг за последен път, за да въздаде справедливост? Да види сина си и да ми покаже тайно, че все още е жив? Без съмнение Небамум говореше истината. Твърдеше, че е видял човек, облечен като жрец, който не просто напомнял за Ехнатон и прехвърлял тюркоазена броеница. Последната Куфу също бе споменал в изповедта си.

Спомних си златната емблема, открита в палатката на узурпатора, и картата, която бях разгледал в библиотеката на Небамум. Влязох и ги донесох. Потърсих Ахетатон на картата и сложих емблемата със слънцето на нея; забелязах, че лъчите сочат определен район в Ханаан. Азиру вероятно е търсил по същия начин, само че с други карти. Погледнах района и се опитах да си спомня разказите, които бях чувал за долини и равнини, за гъсти гори, бурни реки и ивици ужасяваща пустиня, където дори стрък жилава трева или храст не растат. Махнах картата и отидох в преддверието. Джарка лежеше на походна койка. Разтърсих го. Той стана с усилие, напръска лицето си с вода и погледна през прозореца.

— Господарю Маху, трябва да е третият декан на нощта. Не можеш ли да заспиш?

— Разкажи ми за твоя народ — заповядах аз.

Джарка разтърка очи, седна на пода и се опря на стената. Запалих още няколко маслени лампи.

— Не можеше ли да почака до сутринта? — изстена той.

— Разкажи ми за твоя народ!

— Ти вече знаеш всичко. Аз съм от хабиру, които идват от Ханаан. Някои останали при стадата си, други се установили в Делтата, а останалите колонизирали Ахмин и станали по-големи… — засмя се той рязко — по̀ египтяни от самите египтяни. Аз съм от последните. Знаеш това. Служех на Великата царица Тийи и така се озовах на служба при теб. Царският стрелец, личният прислужник, Защитникът на принца.

Направих се, че не забелязвам сарказма в гласа му.

— А познаваш ли исраар?

Две грешки допуснах онази нощ. Първо, трябваше да разпитвам Куфу по-подробно. Второ, оставих Джарка да седи скрит в сенките, макар още тогава да усещах, че нещо не е наред.

— Исраар? — повторих аз. — Какво знаеш за тях?

— Те са сърцевината на народа ни — въздъхна той. — Имат повече жреци от останалите. Не са опетнени от Египет, от неговото величие, разкош, богатства и изобилие. Грижат се за стадата си, движат се напред-назад, понякога в Ханаан, понякога покрай плодородните Черни земи на Египет.

— Чувал ли си слухове, че те са замесени в отвличането или бягството на Ехнатон?

— Господарю, ако бях чул нещо — долетя прекалено лесно отговорът му, — щях да ти кажа. Когато Божествения — въздъхна отново той — напусна или беше убит, на мен, както и на теб, бе забранено да се радваме на присъствието му. Ти беше слаб заради чумата. Аз все още не се бях възстановил от смъртта й… — думите му увиснаха във въздуха, спомен за дълбоката му любов към жената, за която аз установих, че е убийца. После се изправи бързо на крака. — Не знам нищо за Ехнатон. Нищо не знам — заяви и се върна в леглото си.

Влязох в стаята си. За пореден път прочетох разказа на Куфу, но не научих нищо повече. Въпреки това бях убеден, че някогашният ми господар е жив, че е идвал отново в Египет и сега ще се върне в тайнствения си нов дом в Ханаан. Прегледах и документите, иззети в Делтата. Като цяло бяха интересни: писма между Азиру и съюзниците му в Ханаан и хетското царство. Прибрах документите. Толкова бях вглъбен, че подскочих от мекото докосване по ръката си. Тутанкамон стоеше зад мен по нощница, а очите му бяха насълзени. Държеше малка дървена кутия и безмълвно ми я подаде. Взех я и отворих капака. Вътре бяха двата мумифицирани трупа на костенурките, които бе удавил.

— Не исках да направя нищо лошо, чичо Маху. Мислех, че трябва да ги накажа.

Затворих капака и клекнах пред него. Той обви ръце около врата ми и затрепери. Занесох го при масата, махнах покривката и го сложих да седне, после му дадох захаросан плод и глътка вино.