Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Всеки следва пътя си, но там, където отивам аз, вие не може да дойдете. Когато ме няма, ще ме чакате и ще ме търсите, но в моя нов дом, в съграденото от мен имение няма да ме намерите.

— А къде е това?

Ехнатон отвори очи и ни изгледа; погледът му бе свиреп като на лъв.

— Искам да замина. Вече съм в земята, от която връщане няма.

— Защо трябва да ходиш там, господарю?

— Защото се стремих към злото. Престъпих границата на праведността.

О, лорд Маху, говоря самата истина. В онази зала почувствах ужас, смразяващ страх. Небето притъмня от буреносни облаци. Джосер, за да разсее напрежението, направи някаква забележка за времето.

— Радвам се, че облаците са дошли — усмихна се Ехнатон. — Те ще донесат дъжд, ще отмият демоните на югозападния вятър.

— Кои са тези демони? — пожела да узнае Мерире.

Ехнатон се взираше някъде над главите ни.

— Те са общо седем. Да, в празнината на великата бездна се стаяват седмината, това ми бе казано. Не са нито мъже, нито жени. Не си вземат съпруги, не зачеват деца. Тези седем демони не познават жалост и добрина. Не чуват молитви и смирение; те са вестителите на смъртта и слугите на Поглъщача. Когато срещнат човек като мен, на когото боговете са ядосани, те се нахвърлят върху него като лъв на газела. Изпълват и душата, и тялото му с отрова. Връзват ръцете му, спъват краката му и впиват нокти в него.

— Виждал ли си тези демони?

— Те са скелети, които се скупчват около трона и леглото ми. От черепите им извира червена коса; черни крила скриват отвратителните им тела; огромни длани се протягат от краищата на дълги ръце. Вземат тялото ми и разкъсват плътта ми — притисна корема си. — Като орлови нокти те сграбчват сърцето ми и го смилат.

— А как се бориш с тях? — Мерире бе искрено заинтригуван. Често споделяше, че би искал да има дарбата да прогонва зли духове.

— Извиках жреците на хабиру — призна Ехнатон. — Те принесоха агне в жертва и намазаха тялото ми с кръвта му. Дадоха ми да погълна прахове, от които сърцето ми изпадна в дълбок сън. В съня си видях демона, виещо гнусно множество, което служи на Носителя на смъртта — Ехнатон се усмихна. — Когато се събудих, демоните си бяха отишли. Сърцето ми бе пречистено. Така че, лорд Мерире, недей ме заплашва да доведеш червенокосите тук. Не желая да ги виждам.

Първосвещеникът беше изумен и веднага потърси аудиенция с лорд Ай и Великата царица Нефертити. Аз присъствах на срещата. Лорд Ай с разтревожено лице обсъди множеството възможности, включително и тази, че Ехнатон планира собствената си смърт. Великата царица през цялото време слушаше с бледо лице и стиснати от ярост устни. Макар Нефертити да си бе върнала благоразположението на фараона, на нея, Ай и останалите от Царския кръг бе забранено да влизат при него. В края на срещата лорд Ай заключи, че аз трябва да бъда изпратен обратно да обсъдя с Божествения някои възможности.

Изпълних заръката, очаквайки да бъда отпратен, но Ехнатон благосклонно ми позволи да го видя. Вече беше облечен в роба, на кръста имаше бродиран колан, а около врата си — семпла златна яка. Седеше пред маса. Спомням си аромата на готвено, на силно подправена печена патица. Предложи ми да споделя трапезата му, но устата ми бе прекалено засъхнала от страх, та да ям.

— Притесняваш ли се? — попита Ехнатон. — Да ти кажа ли нещо, Куфу? За първи път в живота си Великата ми царица и лукавият й баща наистина се страхуват от мен. Мислеха си, че съм като глина в ръцете им и могат да ме моделират. Но не е така. Те се провалиха в истинската си мисия. Точно те ме отклониха от праведния път.

— Господарю — осмелих се да прошепна аз, — говориш, сякаш възнамеряваш да ни изоставиш. Какво ще стане с невръстния ти син?

— Аз непрестанно ви изоставям, Куфу, а що се отнася до сина ми, ще споделя с теб една голяма тайна. Защото всяка тайна трябва да има свидетел. Знаеш ли защо отказах да виждам Великата царица? Защото се осмели да заплаши невръстния ми син! А знаеш ли защо й позволих отново да се върне? — не изчака да отговоря. — Защото положи кръвна клетва в името на земята и небето, че нито тя, нито някой от нейния род ще му посегне и с пръст.

— Господарю, напускаш ли ни?

— Искам да отида в Сешент — усмихна се той. — Мястото на пречистването.

— А синът ти?

— Стегаут — спомена и Пазителите на боговете Ехнатон. — Те пазят тайните, които синът ми иска да знае.

Говореше загадъчно, нарочно ме дразнеше. Щракна с пръсти, знак за край на аудиенцията, и аз се оттеглих. Докладвах дословно случилото се. Божия баща Ай и Мерире бяха дълбоко разтревожени и не знаеха какво да правят.