Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Често Ехнатон се държеше с мен като да съм неговият изповедник, готов да слуша жалбите му. Разказваше как брат му Тутмос е бил злостно отровен в храма на Амон Ра в Кранак; как той е можел да го предотврати, но не го е сторил. Описваше другите си грехове, похотта и гордостта си. Търсеше покой от манията си, като играеше и си почиваше с другите си две дъщери, които обяви за свои царици. И двете забременяха, но дори тогава семето му беше прокълнато и децата умряха още след раждането. Анхсенамон беше силна, но Меритатон бе слаба от самото начало и се ужасяваше от намръщената изолираност на баща си, от пристъпите му на потиснатост и отчаяние, накъсвани от умопомрачителни изблици на гняв. Той настояваше да седи в бляскава самота в тронната зала или да я обикаля като пантера в клетка. При други случаи, особено когато сенките се удължиха и слънцето залязваше, го обземаше неописуем ужас и търсеше компанията на лорд Мерире, моята скромна персона или Джосер. Часове наред седяхме и слушахме риданията му.

— Потиснатост, агония и страх не ми дават мира — крещеше той. — Демоните осуетяват желанията ми. Грешен съм. Болен съм, греховете ми са много, а вината ми е тежка.

Седеше и се взираше невиждащо в тронната зала, а устните му се движеха, сякаш говореше с невидими за нас същества. После се съвземаше и започваше да крещи: „Какво направих? Какво направих?“

Понякога се страхувахме, че е обсебен от демони или истинската му душа е напуснала тялото. После дойде чумата, връхлетя града като ангел на смъртта и донесе възмездие и страдание на всички. Божествения видя в това проклятие и отпадна още повече. Коленичеше в молитва и крещеше на жреците си да се съберат около него.

Пропадаше в тъмнината и всички мислехме, че или ще остане така завинаги, или ще нарани сам себе си. После обаче се оправяше, сядаше прегърбен на трона и кършеше пръсти като изплашено дете. Седмиците преминаха в месеци. Понякога не се миеше или бръснеше, гонеше слугите с удари и клетви.

По-късно онази година, по време на сезона на жътвата, забелязахме чуждо присъствие в двореца; отначало само тъмни сенки, мъже от пустинята. Царската стража бе освободена и новодошлите заеха местата им. Така продължи поне месец, преди те също да изчезнат. На Царската стража бе наредено да се завърне и на нас бе позволено да се радваме на присъствието му и да виждаме лицето му. Заварихме го спокоен на трона. Издаде прокламация, която изненада всички: Нефертити можеше да се завърне. Лорд Мерире събра кураж и попита дали това се отнася и за други от Царския кръг, но Ехнатон отказа едва чуто с думите, че Божия баща Ай ще се заеме с тях.

Великата му царица Нефертити бе доведена. Пристигна пременена, украсена с красиви бижута и коленичи смирено пред него. Онзи ден и още няколко тя остана насаме с него. Когато отново ни извикаха, беше по-спокоен. Сега Нефертити споделяше леглото и трона му; той се оплакваше по-малко и започна да седи и прехвърля тюркоазена броеница. Скоро властта на Нефертити стана по-очебийна. Обявена бе за регент. Студена и величествена, те започна да бръсне главата си и да се облича като фараон. Докато статутът и величието й растяха, тези на Ехнатон отслабваха. Отчужди се от своята царица и от нас, сякаш някогашната му лудост бе мръсна роба, която сега бе свалил. Проучваше карти, чертежи и звезди. Молеше се. Не в храма на Атон, а сам в покоите си. Ако правеше жертвоприношения, те не бяха агнета или волове, а зърна тамян, поръсени върху горящ мангал. Божествения възобнови лова, често ходеше сам в Червените земи.

Един ден, малко след Новата година, когато звездата Куче се виждаше ясно на небето, а белите ибиси се бяха завърнали край Нил да покажат, че разливът идва, Ехнатон се върна от поредния лов. Придружаваха го хора, които тогава помислихме за пустинни скитници, с раирани роби и къдрави коси и бради. Шпионите на лорд Мерире докладваха, че това са същите онези, които често бяха посещавали Божествения като дете и чието присъствие в двореца бе забелязано по-рано. Пристигнаха без прокламации и тръби, без помпозност и церемонии, а тихи като вятъра се плъзнаха по източните варовикови скали в Ахетатон. Лорд Ай и Царската стража имаха строги нареждания: тези посетители са приятели на фараона и трябва да бъдат посрещани и допускани при него без страх и неприятности. Водачът им беше Якуб — висок воин със свиреп вид, макар и доста дружелюбен.

С напредването на годината Божествения позволи на посетителите да се смесят с останалите жреци. Якуб беше много сладкодумен; познаваше пустинята като дланта на ръката си. Разказа ми, че семейството му е от племето исраар, отцепило се от племената хабиру, които преди много години дошли в Египет от хълмистата земя на Западен Ханаан. Част от племето им се заселило в районите около Делтата и станали изкусни каменоделци. Други останали да гледат стадата си и обикаляли онази самотна част от Египет между Черните земи и Червените земи на пустинята. Твърдеше, че Великата царица Тийи, съпруга на Аменхотеп Великолепни и майка на Ехнатон, произхожда от тяхното племе. Хвалеше се, че и други в двореца, като например Джарка, слуга на лорд Маху, началник на полицията и надзирател на Дома на тайните, също е един от тях. Якуб поделяше хляба и виното ни. Говореше за своя тайнствен бог, чието име не бива да се произнася, за това, че според пророчеството от тяхното племе ще се роди Тему или Апут, Божи вестител или Месия.