Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Искам да ми разкажеш — оставих ножа и посочих в другия край на стаята, където бях оставил табла за писане с папирус, пера и мастилница. — Искам да отидеш там и да напишеш всичко, което знаеш, от мига, в който градът на Атон започна да се руши — сграбчих китките му. — Искам да знам всичко. Отспал си. Гладът ти е утолен, а в стомаха ти има достатъчно вино. Ще чакам.

Куфу се изправи и изкуцука до масата.

Още пазя документа. Нито за миг не се разделям с него: нека Куфу разкаже сам историята си.

Дал съм голяма клетва за живота си да разкажа истината или онова, което мога, за фараон Ехнатон, Онзи, когото Атон обича. Аз съм Куфу, син на Ипути, жрец на Изис в Тива. Обучавах се в Дома на живота, а после се преместих в малък храм на Атон в двореца Малгата, където ме знаеха с трудолюбието и уменията ми, с отдадеността ми на писмото и със смиреността ми пред волята на Божествения. Аз съм жрец, който е изучавал свещените писания на Тот, но такъв, който осъзна грешката си, осъзна, че всички такива богове са сенки, плод на човешкото въображение. Те са мракът преди зората и издигането на Атон, Слънчевия диск, над хоризонта. Почитах символа на Всевиждащия, Всезнаещия Невидим Бог, който ни заповядва да не правим негови образи, а е предпочел да се разкрие в сърцата ни чрез сина си Ехнатон. Отрекох се от грешките си в присъствието на Божествения и неговата Велика царица Нефертити, красивата жена, Онази, която Атон обича. Признах грешката на живота си и се посветих на обожанието и службата на Всевиждащия бог.

Усърдието ми бе скоро забелязано от лорд Мерире, първожреца на Атон и Началник на церемониите в главния храм в Ахетатон. Бях вътрешно изгарян от жар, докато любовта към Дома на господаря изпълваше дните ми. Един ден там бе за мен повече от хиляда години другаде. Бях много покорен и слушах внимателно ученията на Божествения. Това учение бе накрая размътено от Нефертити, която желаеше да заеме позицията и титлата на бог и чиято намеса хвърли сянка над светлината на новото откровение.

Признавам също така, че съм се отклонявал от пътя на праведните в усърдието си да служа на господаря си. Седял съм до лагерния огън на египетските врагове и съм участвал в злите им кроежи. Сторих грях и този грях ще бъде вечно с мен. Благодарен съм на лорд Маху за прошката и великата милост, която ми оказа. Заклех се да кажа истината и да изкупя вината си. Ще напусна това място и ще изчезна. Ще доживея дните си далеч от великите събития и дела на Египет.

Лорд Маху ме попита кога започна всичко? Кои бяха семената на тази голяма мистерия? Така, той познава историята на Ахетатон, макар че събитията, довели до падението му, са скрити сред мрака и водовъртежа на борбата. Та кога наистина започна всичко? Отговарям направо. Между Божествения, Ехнатон, и неговата царица Нефертити се появи разрив заради раждането на сина на Божествения от по-нисшата царица и съпруга Хийа, принцеса на Митани. Носеха се слухове, че Нефертити се е съгласила да търпи принцеса Хийа, при условие че последната никога няма да зачене. Когато разбра, че Принцесата на чужденците, както я наричаше, не само е заченала, но е и умряла по време на раждането на здрав син, яростта й нямаше граници. Като жена с огромна гордост и безкрайни амбиции, Нефертити вярваше, че може да беснее и излива гнева си публично. Божествения отказа да търпи това и я прогони от себе си. След този разрив Дворецът на Атон потъна в мрак и отчаяние, светлината на двора угасна. Блясъкът на храмовете бе обгърнат от тъма, фенерите и лампите — угасени от усещането за настъпващо униние. Ехнатон беше сам, Хийа — мъртва, а Нефертити — в изгнание в двореца си в северната част на града.

В петнайсетата година от управлението си Божествения остави главата му да се замае, а сърцето му да остане празно от прекалено многото вино и маков сок. Душата му не намираше покой и износваше тялото му, както остър меч износва ножницата си. Тревожен и неспокоен, Ехнатон обикаляше из коридорите на двореца. Понякога викаше своя бог, друг път — Нефертити, невръстния си син или другарите си от миналото. Той бе човек, който се отказа от жертвоприношението, от сутрешната и вечерната молитва и заживя в мрачните пещери на миналото си. Държеше се, сякаш в него се бе вселил Зъл дух от Запад, сякаш душата му бе обсебена от демони. Проклинаше баща си, Аменхотеп Великолепни, и оплакваше трагичната смърт на по-големия си брат Тутмос.