Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

През този период Божествения се възстановяваше бързо. Ведър и спокоен, той отново се миеше и пречистваше, а работата в двореца и града бе оставил на Нефертити и останалите от Царския кръг. Едно нещо обаче тревожеше лорд Мерире. Якуб и хората му получаваха заплати директно от Божествения пер хатч , домашното съкровище. Отначало лорд Мерире мислеше, че става дума за подкупи; по-късно бе убеден, че другарите на Божествения всъщност пренасят царското съкровище в Червените земи. Първожрецът, който бе на практика прогонен от присъствието на Ехнатон и до него вече не се допитваха за ритуали и молитви, започна да се тревожи от тайнствеността на божествения ни господар. Мерире често събираше мен, Джосер и останалите жреци на таен съвет. Накара ни да се закълнем тържествено във вярност към него и заяви, че на останалите от Царския кръг вече не може да се има доверие; смяташе, че нещо ще се случи и ние трябва да се подготвим за дните на трудности. Накрая една сутрин, докато Ехнатон бе на Прозореца за появяване, за да поздрави изгряващото слънце, Мерире поиска аудиенция. Въведоха ни при фараона, но Ехнатон остана коленичил с гръб към нас, сякаш не го интересувахме. Лорд Мерире бе дълбоко обиден и понечи да се оттегли.

— Защо си тръгваш, Мерире? — прозвуча ясният, силен глас на Ехнатон.

Обърнахме се от вратата. Ехнатон седеше с кръстосани крака и ни гледаше. Беше само по препаска, с тънък ленен шал на раменете. Главата и лицето му бяха обръснати и намазани, а дълбоките тревожни бръчки около очите и устата му бяха изчезнали.

— Ако желаете — продължи той, — можете да дойдете и говорите с мен.

— Може би — отвърна Мерире — трябва да извикаме Великата ти царица и Божия баща Ай?

Усмивката на Ехнатон се стопи.

— Сигурно си се питал какво става с мен, лорд Мерире. Ела, седни до мен и ще ти разкажа. Защото не ми остава много време с теб.

Разтревожени и заинтригувани, Мерире, Джосер и аз коленичихме пред него.

— Не ми говори — рече с дълбок и силен глас Ехнатон — за червенокосите демони от Ахмин, онези зли духове, онези отвратителни същества, които не говорят и никога не са говорили с гласа на истината.

Очите на Божествения се извърнаха навътре. Протегна ръце. Помислих, че е изпаднал в пристъп.

— Господарю, какво има? — попита Мерире.

— Когато ги споменах — продължи вече със затворени очи Ехнатон, — около мен се събраха окървавени демони. Чувам свистене и бучене като от ураганен вятър.

— Но, господарю — прошепна Мерире, — дворецът е напълно тих. Сутрешното небе притъмня.

— Сърцето ми е онова, което говори — не отваряше очи Ехнатон. — Изоставям делата на злия и сърцето ми тръгва на път. Свистенето и бученето са навярно вятърът сред короните на величествените кедри.

— Но, господарю — настоя Мерире, — в Ахетатон няма кедри.

— Аз съм тук — въздъхна Ехнатон, — но сърцето ми е там, където растат кедрите. Това място ме изтощава. Имах видения, в които този град и блясъкът на Египет не са нищо повече от купчини глина, напукани от слънцето и нашарени от дъжда. Този град бе просто тъмно петно насред пясъчна пустош.

— Ваше величество — попита Мерире, — нима Ваше величество е имал видение за бъдещето?

— Живях сред видения в тъмнината на нощта. Виждах как сенките се местят. Бях в тертари иати , пейзажа на нощта. Вкусих нещата, които предстоят: видение за силата на Единствения и бъдещето на Египет — скри лицето си в ръце, после разтвори длани и остана така като с воал. — Отворена е двойната врата на Далечния хоризонт — занарежда той. — Вдигнати са резетата. Свещеното дело е ясно, но облаци засенчват небето. Валят звезди, костите на зверовете треперят. Демоните мълчат. Аз няма да умра на тази земя.

— Ваше величество — продължи да упорства Мерире, — ако сте имали видение за бъдещето, трябва да го споделите с нас, трябва да оставите това познание на сина си! Дали бихме могли — изстреля той — да го запишем, да предадем учението ви на други?

— И да говоря, няма да се вслушат. И да кажа, няма да разберат. И да пиша, няма да научат. И да пея, те ще обърнат гръб — Ехнатон оклюма. — Що се отнася до сина ми — напълниха се със сълзи очите му, — или онзи, който бе обявен за мой син… познанието си съм поверил на Пазителите.

— Кои са Пазителите? — попита Мерире.

— Когато намеря дома си — отвърна Ехнатон, — ако такава е волята на моя бог, синът ми ще получи познанието ми. Дотогава…

— Ваше величество, какво ще стане с нас?