Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Изглеждате в прекалено добра форма — започна Узурек — за хора, идващи от Абидос.

— Кой каза, че идваме от Абидос? — изстреля в отговор Собек. — Идваме от Тива. Братовчед ми се казва Маху. Ние сме от меджаите, бивши воини от легиона на Амон Ра.

— И?

— Освободиха ни.

— И?

— Заради кражба.

— И после какво?

Собек сви рамене:

— Служихме тук и там: телохранители на търговци и принцове.

Въпросите заваляха, а Узурек не отделяше поглед от нас. Разпитваха къде сме служили, какви оръжия сме използвали. Накрая Узурек поклати глава и се обърна към Собек.

— Не съм сигурен за теб, говорът ти е мек.

— С братовчед ми сме обучени в Дома на живота.

— А, да, Дома на тишината — Узурек се обърна към мен. — Казваш, че сте от Тива? Служили сте в легиона на Амон Ра? Кажи ми тогава в храма на Карнак какво се намира отдясно на Монту?

— Храмът на Птах.

— А откъде знаеш това?

— Защото съм бил стража там.

— Карнак има собствена полиция.

— Части от легиона ни все още дават караул — продължих упорито аз. — И двамата знаем това.

— Имате ли книжки от службата си?

— Изгорихме ги. Носеха ни повече проблеми.

— А на кой бог служите?

— Дясната ръка и пениса си.

Узурек се засмя.

— Казвате, че сте от легиона на Амон Ра — приведе се напред той. — Полкът има прочута песен, любовна поема. Коя е тя?

Вдигна поглед към покрива на палатката. Ръката на Собек ме стисна за крака и ме предупреди да внимавам.

— А, да, спомням си. „Малкият кипарис, който тя засади със собствените си ръце, отваря уста за песен“ — Узурек ме погледна. — Имах един приятел в легиона на Амон Ра. Това беше маршовата им песен. Е, чувал ли си я?

— Да, чувал съм я, но ти я обърка. Трябва да е „отваря уста да говори и пее за градината си“.

Узурек се усмихна.

— Може да си рецитирате поеми, но пак не ни трябвате. Имаме достатъчно пехота и стрелци.

— Но не и колесничари? — изстреля Собек.

— Какво?!

— Колесничарите ви са малко. Факт е. Винаги е така при наемните войски.

Атмосферата в палатката се промени. Налягалите наоколо войници се изправиха на крака и посегнаха към мечовете си. Стрелците зад Узурек обтегнаха тетивата.

Собек беше хвърлил коза си.

— Не ни казахте, че сте колесничари — продължи вече без усмивка Узурек. — За какво им е на колесничари, наети от една армия, да се дотътрят от Тива чак в Сайл в Делтата?

— Защото сме колесничари — отвърна Собек нагло. — С братовчед ми сме много добри. Аз управлявам, той е стрелецът.

— Не отговори на въпроса ми. Каза, че са ви освободили?

— Сами се освободихме.

— За какво?

— За крадене на колесница и два коня от Царската конюшня.

Узурек се засмя.

— И без това имахме неприятности — продължи нехайно Собек. — Офицерите вечно ни тормозеха ту на отходните ями, ту на оградата. Та решихме да се самообслужим. Не можем да се върнем в Тива.

Узурек се изправи:

— В такъв случай най-добре елате с мен.

Изведе ни от палатката и изкрещя на пазачите да доведат мулето, а на други — да ни придружат, после ни поведе през лагера към задната част на укреплението в ограждението за колесници. Последваха още заповеди. Донесени бяха сбруи, доведоха два прекрасни коня и дървена колесница с под от плетени ремъци. За наша радост се оказа полкова колесница, с две колела и шест спици. Проверих лъскавата обшивка. Трябва да е била на някой офицер, украсена с кехлибар, златисто и синьо, гравирана със сребърни палми, увити със спирали. Имаше кожен колчан за стрели, избродиран с червена и сребърна нишка, а калъфът за копието беше в разкошно червено и златно с нападащ лъв от външната страна. Юздата беше от хубава кожа, лъсната, здрава и украсена с бронзови токи. Опипах гвоздеите и оста на впряга; бяха стегнати.

С Узурек начело ни заведоха до поляната за колесници с редици от сламени мишени, закрепени на колове в далечния край. Отначало конете се дърпаха, а колесницата бе тромава, но скоро опознахме животните и начина, по който колесницата се люлееше. Всичко, на което ни бяха учили в Дома, бързо се възвърна. Узурек стана нетърпелив и започна да крещи. Без да му обръща внимание, Собек правеше още и още кръгове.

Знаете как е, когато конете и ездачите станат едно цяло, великолепно оръжие — колелата се въртят, колесницата подскача, конете се стремят все по-напред, водени от юздите и лекото докосване на камшика. Обиколките ни ставаха все по-бързи, по-ловки, докато в единия край на поляната Собек не пришпори конете в пълен галоп. Колесницата се втурна напред с гръм като пусната от лък стрела, конете се движеха като един, накланяха се и завиваха под внимателните насоки на Собек. Грабнах лъка и поставих стрела. Завивахме покрай сламените чучела, пускахме стрела след стрела в целите и обръщахме. Пренебрегнахме заповедта на Узурек да спрем и нападнахме отново. Вятърът шибаше лицата ни. Хванах копието и застопорих крака, като внимавах да запазя разстоянието между мен и Собек. Едно след друго копията попадаха в целта. Колесницата зави и подскочи застрашително; конете спряха. С увити около китките юзди Собек внимателно ги успокои, после се впусна право към Узурек и придружаващите го, които се принудиха да се разпръснат. Собек намали хода до лек галоп и нежно спря конете. Пусна юздите и като всеки добър колесничар скочи да похвали конете, като ги остави да душат в шепата му и им заговори тихо. Узурек, опръскан с кал, но ухилен до уши, дойде да ни поздрави: