Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Е, Маху, питал съм те и преди, ще те попитам отново. Защо сме тук? Какво ще правим?

— Ще съберем колкото информация можем; ще предизвикаме колкото хаос ни е по силите.

— Хаос?

— Бих изгорил това укрепление и убил узурпатора при първа възможност.

— Аз не искам да свърша с кол в задника! — оплака се Собек. — Откъде можем да сме сигурни, че Мерире няма да, тоест не е изпратил вестоносци?

— Защото е прекалено хитър. Съмнявам се, че има изобщо нещо в писмен вид, което да го свързва с всичко това.

— А дали ти е повярвал? При посещението ти, преди да потеглим?

— Прекалено строго го охраняват, че да може да изпраща съобщения. А иначе се съмнявам, че съм го убедил. Накарах го да се замисли обаче. Извиних се за избухването си пред полковник Небамум. Обясних, че и аз съм бил нападнат от шабтите на Ехнатон и служа единствено на принца, а не на Ай или някой друг.

— А той повярва ли ти?

— Прие извинението ми и ме изслуша. Не му казах, че ще идвам тук, а само че напускам Мемфис, за да свърша други работи.

— И защо би ти имал доверие?

— А защо не, Собек? Какво дължа на Ай, Хоремхеб, Рамзес или Хюйи? Те ме търпят единствено защото в крайна сметка бях враг на Нефертити, колкото и на тях. Дават ми тези привилегии само заради настойничеството над принца. Както казах и на Мерире, не съм ли точно аз близкият приятел, бодигард и спътник на Ехнатон? И знаеш ли какво ми отговори?

Собек поклати глава.

— Каза, че винаги се е питал кой притежава верността ми. Обясних също така — усмихнах се аз — с много обида и болка в гласа, че той нито веднъж не се е опитал да се сближи с мен или да покаже знак за приятелство. Той възропта. Отвърнах, че съм приел предложението му да отидем на север само защото това ще затвори бездната между нас, но след нападението вече не вярвам нито на Сайл, нито на Тива.

Собек подсвирна леко.

— Маху, Песоглавецо от Юга, много хитро от твоя страна — вдигна чаша в поздрав той. — Мерире може и да ти е повярвал. Ти наистина се съгласи да го придружиш. Шабтите на Ехнатон се опитаха да те убият, а сега обвиняваш…

— Сега обвинявам Ай за нападението над Мемфис или поне това казах на Мерире. Оставих нашия надут дребен първожрец объркан и с достатъчно храна за мислене. Може би си мисли, че вървим по един и същи път. Ако нападението над Мемфис бе успяло, може би щях да бъда пощаден. Може би щяха да ми дадат да избирам между узурпатора и смъртта. В крайна сметка имам известно влияние върху принца, а дори и върху Анхсенамон.

— Виж, нея — размаха пръст Собек — трябва да следим много внимателно — пресуши чашата си. — Искам да кажа, ако останем живи след това тук — извика към прислужника зад щанда с бира. — Искаме да се запишем в армията.

Момчето посочи палатката отдясно на пътя, който водеше към главната порта, охранявана от наемници в раирани роби с кръгли щитове и копия. Отидохме там и повторихме желанието си. Мъжете ни погледнаха с празен поглед. Собек премина на универсалния език на наемниците. Писар с дебели бузи и потно лице вдигна платното на палатката и надникна.

— Достатъчно сган събрахме вече — изрева той. — Махайте се оттук!

— Ние сме войници — отвърна Собек. — Били сме се на юг и изток в Червените земи, също и в Куш. Видели сме повече битки на ден, отколкото ти през целия си мързелив живот!

— Дайте да ги видим! — долетя глас от дълбочината на палатката.

Писарят ни изгледа кръвнишки и изстреля на стражаря да отведе мулето, а нас покани да влезем. Палатката беше тъмна и задушна и вонеше на вино, пот и страх. В сянката покрай стените лежаха войници. Трима мъже, седнали с кръстосани крака на дебели черги, гледаха към входа; вдясно седяха редица писари с плочи. Тримата, съдейки по огърлиците и блестящите ленти по ръцете им, бяха офицери; облечени бяха в ленени и кожени жилетки, всеки имаше тояга, меч и кама до себе си. Зад тях стояха шестима нубийски стрелци с лъкове в ръка и колчани до себе си, от които стърчаха пернатите краища на готовите за бой стрели.

— Елате тук!

Офицерът по средата ни направи знак да коленичим пред него. Казваше се Узурек, войник от Аварис, бивш знаменосец от легиона на Птах и, както разбрахме по-късно, един от малкото оцелели сред безцеремонната чистка на узурпатора сред полковите офицери. Напомняше ми много за Собек с тясното си лице, високи скули, остър поглед и жестока извивка на устата. Узурек беше роден войник, убиец до мозъка на костите си. Как беше старата поговорка? Сека ер Секит , „касапин от кланицата“. Другите двама не си спомням. Нямат имена и лица. Подобно на Узурек, с техните кости сега се занимават чакалите, а пепелянки гнездят в черепите им. Тогава обаче те бяха животът и смъртта. Палатката, в която бяхме влезли, макар и претрупана и опърпана, беше Утча Нету, Съдилището. Тримата ни съдници седяха и деляха мех вино.