Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Възможно е.

Обърнах поглед към двора, вече почистен от телата; прислугата беше заета да мие с вода, смесена със сол и оцет. Отстранени бяха всички мъртви и всички оръжия; само голямо петно кръв на стената издаваше какво се бе случило едва преди няколко часа. Внезапно почувствах слабост и замайване. Подпрях се на стената.

— Господарю, добре ли сте?

— Знаеш как е — въздъхнах. — Ще се нахраня и напия. Ще спя дълбоко. Едно нещо е сигурно, Джарка — усмихнах му се аз, — вече не сме царски пратеници. Наглеждай принца и ми кажи, ако това се случи отново.

Бях почти слязъл долу, когато един слуга донесе съобщение. Полковник Небамум желаеше да ме види насаме в стаята си. Когато пристигнах, Собек и Мерире вече бяха там, седнали около малка маса. Самият Небамум сервираше, наливаше вино и поднасяше прясно изпечени хляб и патица. Той също се беше измил и преоблякъл. Не бе останала и следа от воина — просто един ветеран в бяла роба и златна огърлица, показваща заемания пост. Въпреки това лицето му беше изпито и смръщено, а очите — кървясали. На ръката си бе получил сериозна рана, която лекарят вече беше превързал. Собек, който имаше подобна рана на дясното бедро, се опитваше да стегне превръзката.

— Не го прави — предупреди го Небамум. — Не знам защо, но раната ще загние. Дръж превръзката възможно най-хлабава. Лорд Маху — посочи възглавниците да седна.

Седнах и Небамум ми сервира; патицата ухаеше вкусно.

— Хайде, яжте — подкани ни Небамум. — Освободих прислугата — обясни и седна. — Вдовец съм и нямам синове, макар че не страдам излишно. Две-три от местните дами се грижат за нуждите ми.

Посочи тъмната стая, в която имаше само няколко ракли, столове и маси. Най-впечатляващото в нея беше огромен стенопис, изобразяващ Аменхотеп Великолепни, облечен като Монту, бога на войната, който летеше с колесницата си сред стотици трупове.

— Той е моят герой — усмихна се Небамум. — Често идвам тук да кажа молитвите си. Когато беше фараон, нямаше никакво съмнение в Единствения — хвърли бърз поглед на Мерире той. — Когато той беше фараон, хетските наемници не плаваха по Нил и не нападаха Града на белите стени. Ограбваха съседни имения — въздъхна той, — убиваха един-двама слуги. Изпратих войници да претърсят крайбрежието, възможно е някои все още да се укриват.

Мерире запази мълчание, без да вдига поглед от храната пред себе си. Най-накрая се отърси от унеса си:

— Откъде са знаели, че сме тук?

— Да не би да намекваш, че аз съм им казал? — отвърна рязко Собек.

— Разбира се, че са знаели — намеси се Небамум. — Не е трудно да се досети човек. Вашата флотилия е била забелязана от мнозина. Прекарахте тук вече няколко дни, хората знаеха…

— Трябваше да оставите принца в Ахетатон — натърти Мерире.

Преместих се, за да мога да гледам право в него: закръгленото, набожно лице, боядисаните със зелен въглен клепачи, амулетът със Слънчевия диск все още на врата му. Стоеше самодоволно като отровна жаба, бузите му — издути и готови да изплюят отровата. Имаше онзи доволен вид, който винаги ме вбесяваше, когато бяхме Чеда от Кап. Предизвикваше ме да го нападна открито, да попитам дали той е предателят.

— Мислиш ли, че трябва да продължим мисията си? — попита и налапа парче месо.

— Не! — отвърнах. — Знаеш, че е невъзможно. Ще намерим смъртта си.

— Ти наруши заповедите на Царския кръг. Декретите на Таурати — предпочете да спомене официалното име на регентския съвет той. — Наруши ги два пъти. Могат да те обвинят в измяна.

— Тогава се опитай да ме арестуваш!

Мерире махна презрително:

— Трябва да продължим мисията си.

— Глупости! — погледнах аз Небамум, но той отказа да се намеси; този въпрос не го касаеше.

— Тогава аз ще продължа своята мисия — заяви той, отблъсна малката маса, стана и се затътри към вратата.

— Жрецо! — скочих на крака аз.

Мерире спря и се обърна. Зърнах меча на Небамум на една маса до вратата, изтичах и го издърпах. Мерире се обърна отново към вратата, но аз го блъснах. Небамум и Собек скочиха. Опитах се да сграбча Мерире за главата, но в ръката ми остана само перуката. Той се обърна със зачервено лице и блеснали очи. Погледна меча.

— Какво ще направиш, Маху, Песоглавецо от Юга? Ще убиеш първожрец? Имаме заповеди от Царския кръг — опита се да ме отблъсне той.

— Тази сутрин — изсъсках аз — същите онези хора, с които би трябвало да преговаряме, се опитаха да убият мен и всички в този дом, освен може би теб — сграбчих амулета със Слънчевия диск и откъснах веригата от врата му. Той трепна от болка.