Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Каза ни каквото може, а и виното му свърши.

Щракна с пръсти.

Нубийските стрелци зад нас опънаха тетивата. Пленникът изправи гръб — едната стрела прониза гърдите му, другата гърлото. Падна назад до стената, ръцете му потрепваха, главата се движеше нагоре-надолу, между устните му се процеди кръв, после въздъхна дълбоко и главата му се отпусна на една страна.

— Изнесете тялото и го оставете при останалите — нареди Небамум и стана.

Излязохме отново на двора. Погледнах нагоре. Анхсенамон ми се усмихваше от един прозорец. До нея беше Мерире. Останах известно време и следвах Небамум из кървавата касапница, където мъртвите врагове биваха съблечени, десните им ръце — отрязвани, а телата — нахвърляни на каруци. Небамум беше наредил да бъдат закарани до най-близкото свърталище на крокодили. Интендантите оглеждаха купчините оръжие. Военен писар седеше на сгъваемо столче с плоча в скута и съсредоточено и хладнокръвно броеше отрязаните ръце, сякаш правеше инвентаризация на чували жито или бъчви вино.

— Общо около четиристотин, господарю — вдигна той глава при приближаването на Небамум. Полковникът прогони облака мухи около себе си.

— Довърши броенето. Някои от труповете едва ли някога ще намерим — посочи разчленените крайници той. — Отнесете ги при останалите. Искам дворът да бъде почистен с вода и оцет, да се донесат кошници цветя, за да се прикрие миризмата. Това е домът ми, а не кланица — нареди на висок глас той.

Нямах търпение да говоря с Небамум, но нищо не можех да кажа в присъствието на останалите, така че се извиних и се върнах в стаята си. Съблякох се и се изкъпах със сол и вода, после се намазах с масла, облякох чиста препаска, роба и меки сандали. Бях замаян и объркан от битката. Все още имах чувството, че около глезените ми се плиска кръв.

Джарка ме очакваше в стаята на принца. Беше коленичил на пода; Тутанкамон играеше с войниците си. От двете му страни седяха Анхсенамон и Амедета, и двете в широки бели роби.

— Поздрав за завръщащия се герой — усмихна се Анхсенамон. Стана, напълни бокал с вино, който дойде да ми подаде. Парфюмът й беше истински еликсир сред вонята на клането и привкуса на кръв и задушлива пот в подземието. — Молихме се за теб, лорд Маху. Как се стигна до всичко това?

Отпих от бялото вино. Анхсенамон отстъпи и ме огледа от глава до пети.

— Погледът ти е някак чужд, а бузите ти са наболи — прошепна тя, — но иначе нито една драскотина. Какво щеше да стане, лорд Маху, ако бяха успели да пробият дотук?

— Нямаше да ви намерят — обади се Джарка. — Вече ви казах какви бяха заповедите ми, господарке.

Погледнах принца, който продължаваше да играе, без да е забелязал присъствието ми. Обикновено скачаше и се затичваше към мен. Отидох и клекнах до него. Мърмореше си нещо под носа, буташе дървените войници един в друг — обикновена детска игра, но толкова напрегнат никога не го бях виждал.

— Господарю, Ваше височество — погалих го по главата аз.

Продължаваше да удря войниците един в друг.

— Господарю?

Отново не последва отговор. Взех единия войник от ръката му. Той се обърна рязко с другия и замахна, сякаш искаше да ме удари; лицето му беше бледо, очите му — празни.

— Господарю?

Взех войника от ръката му; пръстите му бяха лепкави и студени. Седнах и го придърпах към себе си. Не се възпротиви, но продължаваше да шепне, сякаш говореше с някого невидим за мен. Погледнах Джарка бясно.

— Просто е изплашен — приближи се Анхсенамон. — Звънът на оръжията и виковете откъм двора бяха ужасяващи. Той е просто дете, нали така, обични мой?

Тя коленичи до мен. За миг тази дума, „обични“, мирисът на парфюма й, мекотата на рамото и ръката й ми напомниха за Нефертити. Тутанкамон скочи от скута ми и се хвърли на врата й. Известно време стоя така, заровил лице във врата й. Анхсенамон го потупа нежно по гърба, залюля го като бебе. Аз станах и направих знак на Джарка да ме последва. Отвън в коридора го заведох до една малка ниша с прозорец към двора.

— Това страх ли е? — попитах направо.

Джарка изду бузи и изпусна въздух.

— Когато онези мъже нахлуха, се разрази доста жесток бой. Амедета започна да крещи и той я последва. Реших, че това е резултат от уплахата, и го оставих на мира.

— Случвало ли се е преди?

— Един-два пъти, но обикновено му минава бързо.

— Става ли агресивен? — настоях аз.

— Веднъж. Удари ме с ножница играчка; парче кремък одра бузата ми, а той избяга и се скри. Когато го открих, беше добре, макар че не си спомняше какво е направил. Той е просто дете — Джарка повтори думите на Анхсенамон. — Местят го от един дворец в друг, после и това клане. Някой им е помогнал, нали? Сред нас има предател?