Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Оставих писалката и потопих пръст в мастилницата. Някъде се криеше голяма лъжа. Разбира се, всичко беше лъжи. Въпреки това дори лъжите имат своеобразна логика. Тази обаче — не.

— Лорд Маху? — Небамум се качи и спря задъхано. — Има новини. Вражеска флотилия! Част от нея е била забелязана на юг от Белите стени.

— На юг? — възкликнах аз и оставих плочата до себе си. — Искаш да кажеш, че баржите са отминали Мемфис, а после са се върнали да нападнат.

— Поне според рибаря, който донесе новината. Не каза ли, че първоначалната ви цел е бил Ахетатон?

— Да, да, така беше.

Небамум разпери ръце.

— Новината за битката се е разпространила по цялото поречие. Рибари идваха да видят с очите си. Разпознаха две от баржите. Рибарите твърдят, че са ги видели най-малко преди два дни с фалшиви знамена и без съмнение снабдени с фалшиви пропуски, които са унищожили преди началото на нападението. Дързък, дори арогантен ход, но в крайна сметка кой би посмял да спре натоварена с наемници баржа? Както казах по-рано, войски се придвижват по цялата река. Погледнете собствения си ескорт. Една част са египтяни, останалите са наемници. В друго време и на друго място те можеше да се бият срещу нас.

Благодарих му и се върнах към собствените си мисли. Отново и отново преглеждах списъка. Най-накрая мъглата започна бавно да се вдига.

— Анхсенамон, малка лъжлива мръсница такава! — прошепнах. — Логиката говори, че не ти контролираш тази игра. Това е работа на други.

Слязох до малката трапезария, най-разкошната стая в къщата, с висок таван, колони със златен обков, големи прозорци и стени, боядисани в тъмносиньо. Слуга ми каза, че принцесата е там. Двете с Амедета бяха полегнали на подиума в далечния край сред множество струпани възглавници, а пред тях имаше маса, отрупана с месо и плодове. Подаваха си взаимно парченца нар, смееха се и си говореха безгрижно. И двете бяха пили доста; очите им блестяха, а лицата им бяха зачервени и намазани с парфюма от плътните напомадени перуки. Спрях пред подиума и се поклоних.

— Господарке, бих желал да поговоря с теб.

— Коя от двете? — усмихна се глуповато Амедета.

— Господарке — вперих гневен поглед в Анхсенамон. Тя изпухтя и понечи да възрази. — Господарке — повторих аз.

— Ох! Ако ще стоиш там и ще ме гледаш гневно…

Амедета стана, клатушкайки се, и без да спира да се киска в шепи, се отдалечи, като едва запазваше равновесие.

— Е? — облегна се назад Анхсенамон.

От движението робата й се разтвори и почти разкри боядисаното й зърно. Тя го погали с лилав нокът, после потопи пръст в една чаша вино и ме напръска.

— Господарке, кажи ми истината.

— Какво е това?

— Нещо, което не ти е много познато.

— Песоглавецо, ти ми се подиграваш.

— Нима бих посмял?

Приведе се към мен:

— Защо, Маху? Защо правиш всичко това? За какво ти е?

— Просто го правя. Аз съм част от него. Няма къде другаде да отида и няма какво друго да правя.

— Истината ли говориш, Песоглавецо? Вярно ли е, че си обичал баща ми и майка ми? В бляскавите времена преди Аатару… Знаеш какво е това, нали?

— Огнена змия кръвопиец.

— Преди Аатару… — подпряла лакти на масата, Анхсенамон, изглежда, повече се интересуваше от плодовете. Взе парче пъпеш. — Преди Аатару да погълне всичко — добави тя, пелтечейки — и да го изплюе на един пясъчен дъх. Затова ли си тук наистина, Песоглавецо от Юга, защото си ги обичал?

— Истина е, някога обичах и двамата, както съм обичал и други.

— О, имаш предвид Хийа, Митанийската маймуна?

— Да, господарке, майката на твоя полубрат.

— Да, да, точно така — премести маслената лампа по-напред, сякаш искаше да огледа лицето ми по-внимателно. — А сега Тутанкамон, нали? Баща ми, независимо от виното, опиатите и трескавата си лудост накрая повери любимия си син на теб. Нашият принц е брънката, нали, която все още те свързва с баща ми? Това — усмихна се тя — и фактът, че баща ми може да е все още жив.

— Ако майка ти не го е убила. Поне това ми разказа в нощта, след като Рахмос беше убит. Но ти, разбира се, лъжеше, нали така?

Тя се стегна; всички признаци на пиянство се изпариха.

— Каза, че си приятел и съюзник на Мерире — обвиних аз. — Че си го примамила и спечелила с вниманието си. Така е, нали?

Анхсенамон гледаше втренчено.

— Казала си на Мерире, че шабтите на Ехнатон са контролирани от мен. Каза ми, че имаш пръст в убийството на Рахмос, защото е можел да разкрие пред Ай връзките ти с Мерире — довърших аз и се наведох към нея. — Това, господарке, е лъжа!