Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Кой присъстваше на тези разпити?

— Капитанът на наемниците на Нефертити и други, двама-трима, на които имаше доверие.

— А лорд Ай?

Заекващия отново поклати глава.

— Питаше ги защо са били в двореца и толкова близо до съкровищницата? Якуб отговори, че трябвало да изпълнят още едно поръчение на господаря си.

— Господаря си? — прекъснах го аз. — Значи тогава Нефертити е разбрала, че съпругът й е напуснал двореца, но все още е жив.

— Така мисля.

— Изкарай го оттук — обърнах се аз към Собек. — Кажи на охраната да го държи в някоя от съседните стаи.

Собек избута мъжа навън и се върна почти веднага.

— Ето, вече имаш доказателство, че Ехнатон не е умрял тук, а е избягал, нали?

— Не е това — прошепнах аз. — Защо е изпратил човек като Якуб и трима от хората му в двореца на Атон?

— Да вземат част от съкровището?

— Не, не мисля, че това е било поръчението им.

— Тогава защо са заловили четиримата хабиру при съкровищницата?

Нямах отговор за въпроса на Собек. Вместо това поисках да доведат отново затворника. Бутнах го на стола.

— Случилото се с Божествения — прошепнах аз — не е важно.

— Но аз мислех, че точно това искаш да разбереш!

— Ще ти кажа какво искам да знам. Разкажи ми отново казаното от Якуб.

Заекващия затвори здравото си око и сгърчи лице.

— Измъчвахме го; като балсаматори знаем много за човешкото тяло и как да причиним най-голяма болка. Другите трима вече бяха мъртви. Якуб отпадаше. Много време прекара да проклина Нефертити на своя език. Тя седеше на един стол зад нас. Носеше всички атрибути на царица, сякаш беше на Прозореца за появяване и се готвеше да дава аудиенция.

— Защо е била там? Какво искаше от него?

— Питаше защо Якуб се е върнал в двореца. А той отвърна: „Както вече казах, да изпълня поръчението си.“

— И?

— Само това каза. На следващия ден умря. Телата на другите трима бяха завлечени до реката и хвърлени на крокодилите. Нефертити обаче ни нареди да балсамираме тялото на Якуб, но не по правилния начин. Трябваше да извадим сърцето му и да потопим тялото в силна вана природна сода. Изпълнихме заповедта. Донесе ковчези от Царската съкровищница. Положихме трупа на Якуб вътре, напоихме го със смола и го занесохме в Царската гробница. Имаше една скрита зала: отворът не беше зазидан. Бутнахме ковчега през дупката. Спомням си, че в другия край на залата имаше кварцитен саркофаг.

— А капаните?

— Дело на Нефертити. Обясни какво иска: отвесните дупки за змиите, медните и бронзови остриета в пода. Умишлено отслабихме тавана. Изкопахме яма, сложихме коловете и я покрихме. Нефертити нареди да се зазида отворът и да напишем магическо заклинание.

— Попитахте ли я защо?

— Тя беше ужасяваща — прошепна Заекващия. — Господарю, наистина бе страховита: изопнато от ярост лице, очи, блеснали от бяс. Приличаше на пантера. Вървеше толкова безшумно. Аз… аз бях ужасен. Накара ме да положа кръвна клетва — сви рамене. — Останалото господарят Маху знае. Дните на Нефертити свършиха. Аз и останалите с радост избягахме и се върнахме в Тива.

— Но ви е платила добре, нали?

— Цяла кошница съкровища, господарю, от Дома на среброто. Каза, че ако някога кажем и дума… — Не довърши изречението.

— Хайде — подканих го. — Освобождавам те от клетвата ти. Намерих ковчега и трупа на Якуб.

— Каза, че знае за престъпленията ни, че никой не може да избяга от нея, както и лорд Пентжу…

Заекващия замлъкна рязко и покри устни с пръсти. Приведох се и впих нокти под здравото му око.

— Продължавай. Какво знаеш за лорд Пентжу?

— Тя уби семейството му. По онова време вилнееше чумата. Лекарят бе заключен в дома си; малко имение, където се грижеше за невръстния принц…

— Знам това.

— Тя ги отрови — обяви Заекващия. — Каза, че хората ще решат, че ги е покосила чумата. Изпрати им дар от отровно вино и плодове.

— В името на всичко свято! — прошепна Собек. — Убила е жената и децата на Пентжу!

— И останалите в дома му — изплака Заекващия. — Там се бяха подслонили. Всички яли и пили. Отровата беше бързодействаща.

— Знаеш и още, нали?

— Изпратиха нас — разпери ръце той. — Какво можехме да направим? Един от хората ми занесе храната и виното. Отидохме в къщата, като се представихме, че сме дошли да изнесем жертвите на чумата.

— А на лорд Пентжу беше ли съобщено? — впих още по-дълбоко нокти аз.

— Да, на лорд Пентжу бе съобщено. Аз занесох съобщението на царицата. Казах му, че жена му и семейството му са починали от чумата, но царицата съзнава задълженията му и това, че не може да остави принца, така че ще се погрижи лично за погребението им.