Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Защо ми казваш да внимавам с Ай?

— Защото, Маху, принц Тутанкамон расте с всеки изминал ден. Скоро ще навърши години за женитба и ще бъде коронясан за фараон. Вече няма да има нужда от настойник или пазител.

Облегнах се в сянката на беседката, в която бяхме седнали.

— Но винаги ще има нужда от приятел, Собек.

— Да, само че това ще решава пак скъпият ни лорд Ай. Господарката Анхсенамон добре ли е?

— По-съблазнителна отвсякога.

— Четеш ли писмата, които изпраща до дядо си?

— Да, също и отговорите му. Писарите ми са много добри в отпечатването и запечатването на восъчни печати. Предава му клюките от града, а той — от Тива. Знам, а те знаят, че знам. И все пак — ухилих се аз — си комуникират и с таен код, който не мога да разгадая. Подозирам, че посланията й са предимно за принца и каквито там бели Ай крои в този загиващ град.

— Загиващ ли? Улиците изглеждаха оживени, търговията процъфтява. Пристанищата работят с пълна пара.

— За известно време. Но щом принцът си тръгне, сърцето на този град ще спре. След пет години ще е потънал в разруха.

— Чух всичко за преместването на ковчезите — почука с нокът по зъбите си Собек. — Ай се опита да го запази в тайна, но такава погребална флотилия не може да остане незабелязана. Както и да е — ухили се той, — откри ли нещо интересно?

Разказах му за тайната зала, за капаните и тайнствения труп, скрит в разкошен саркофаг и ковчези.

— Аз пък ти докарах малко помощ — каза той и стана. — Винаги чета писмата ти внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не мислиш, че съм дошъл само заради хубавите ти очи? — намигна ми той. — Донесох ти дар. Балсаматора, онзи, когото наричат Заекващия.

— Господарю! Господарю Маху!

Дребно, надуто човече — икономът в двореца на Атон — дотича, клатушкайки се, по пътеката с повдигната роба, за да не се закачи на някой храст.

— Господарю — повтори задъхано той, — онзи надзирател, дето е целият покрит с прах… — скочих на крака. — Стои пред портата на двореца. Иска да те види. Много е важно.

Направих знак на Собек да ме последва. Надзирателят седеше под навеса на портиера и едва дишаше от вълнение.

— Господарю — изрече на пресекулки той, — тъкмо работехме в галерията на царската гробница. Трябва да дойдеш веднага.

Тръгнахме веднага от двореца по големия източен път, покрай храмовете, пазарните площади и нагоре по прашните пътеки на колесниците, чак до ограждението пред Царската гробница. Наемници и работници обикаляха около входа. Направиха път да минем начело с надзирателя, после слязохме по стълбите и тръгнахме по тунела. Тайната зала се намираше отдясно, но надзирателят ни заведе двайсет крачки по-нататък и спря при едно колче, което бе подпрял на стената.

Грабна една горяща факла и я вдигна, за да видим гладка стена от хоросан, внимателно замазана, така че да се слива със стената. И тази бе обрамчена от миниатюрно заклинание. Наредих хоросанът да бъде изкъртен. Работниците се заеха за работа с чуковете, мазилката се напука и започна да пада. Хвърлих факлата през отвора и ахнах от изумление. Това не беше празна зала, а съкровищница. На танцуващата светлина на факлата видях колесници, оръжия, отворени ракли със скъпоценности, легла, маси и столове.

Възпрях виковете на работниците. Собек грабна една факла и преди да се намеся, вече беше влязъл. Извиках му да внимава, но той беше погълнат от находката, ахкаше невярващо при вида на ценните вещи, с които залата бе претъпкана до тавана.

— Съкровищница! — изрева той. — Домът на среброто на Ехнатон — влязох след него. — Подготовката на Нефертити — прошепна Собек и продължаваше да се пули невярващо. — Това е щяла да използва за царското погребение — вдигна едно красиво, позлатено ветрило и го размаха пред лицето си. — Погледни, Маху. Столове и тронове, колесници и сбруи. Това трябва да остане в тайна — не преставаше да дърдори той. — Трябва да се подготвим за черни дни.

— Какви черни дни, Собек?

— Когато вече не сме на власт.

— Тогава няма и да сме сред живите!

— Не, не — Собек ме заведе навътре в съкровищницата. — Маху, един ден принцът ще възмъжее. Няма да има нужда от теб и мен. Какво ще правим, като остареем, а? Ще седим на столче пред вратата и ще си дъвчем венците ли? — Собек посочи съкровището. — Аз не съм като теб, Маху. Аз вече съм бил в немилост. Прекарах месеци в затвора в оазиса насред Червените земи. Лазил съм по улиците и пасажите на Тива. Седял съм наедно с мизерията и съм усещал гадната й смрад. Защо да даваме това на Ай?