— Който и да е сторил това — отбеляза Пентжу, — не е желаел доброто на този човек.
Отначало се боях, че това са останките на Ехнатон. Трупът бе на висок мъж с широки рамене. Напълно обръснатата глава и лицето обаче не издаваха никоя от добре познатите черти на мъжа, на когото бях служил цял живот; освен това нямаше никакъв надпис или знак, който да сочи самоличността на мъртвия.
— Със сигурност не е бил обичан от онези, които са го погребали — повтори Пентжу. Почука по изсъхналия стомах и посочи дългите разрези на балсаматора отляво. — Коремът е отворен и вътрешностите са отстранени, но не са погребани с него в свещените стъкленици; вероятно са били изгорени. Сърцето е извадено, орбитите на очите са оставени празни, за да не може да намери пътя към Подземния свят.
— Кой? — запитах се на глас. — Кой би могъл да е това?
Пентжу огледа трупа внимателно, като отбеляза високите скули в издължения череп, както и бедрената кост и тези на стъпалото.
— Не е бил от двора — заключи той, — а някой, който е ходел много по груб терен, така че стъпалата му са загрубели.
— А защо е толкова сух трупът?
— Защото е погребан набързо. Обичайният период за балсамиране е седемдесет дни; толкова е нужно за изсушаването на тялото. Но ако потопиш трупа във вана специално подсилена природна сода, процесът се ускорява. И ето резултата. Кожа — суха като листо, кости — чупливи като стар хляб.
Едва сега усетих ужасната смрад, която се носеше от злокобните останки: смесица от природна сода, балсаматорски парфюм и онази гнусна миризма на разложено, която според Пентжу бе резултат от неправилното почистване на трупа преди затварянето му в ковчега. Огледахме внимателно трупа и двата ковчега, но не намерихме никаква следа. Наредих останките да бъдат събрани, вторият ковчег да бъде поставен в първия и запечатан, а малкият храм да бъде почистен и напръскан с парфюм.
— Какво смяташ да правиш? — попита Пентжу на излизане.
Наредих на капитана на наемниците да пази зорко и поведох приятеля си към Езерото на чистотата, където се съблякохме и изкъпахме. Излязохме от водата да се подсушим и облечем донесените от двореца чисти роби. Пентжу повтори въпроса си.
— Какво да правим, Пентжу? Ще помислим. Онази тайна зала без съмнение е построена от Нефертити, а саркофагът вероятно е бил предвиден за съпруга й. Ковчезите и погребалните маски със сигурност са от царските запаси. Подозирам, че Нефертити е възнамерявала да се обяви за фараон и да използва този труп, като твърди, че е съпругът й. Ако бе успяла да завземе властта, ако не се бе стигнало до преврата, тя щеше да организира зрелищно погребение, престорена публична церемония, с която да потуши всички слухове, че съпругът й е жив. Не мисля, че е щяла да го погребе тук. По-скоро е щяла да организира тържествена флотилия, която да го пренесе обратно при предците му в Тива. Не забравяй, Пентжу, че в началото на управлението си Ехнатон всъщност си поръча гробница и в Долината на царете.
Отначало Пентжу не беше съгласен, но постепенно се наложи да признае, че тази теория е най-вероятната.
— Питам се само — добави той с кисела усмивка — колко от всичко това е знаел лорд Ай.
— По-важно е обаче кого е убила? В признанията си Куфу казва, че е чул ужасяващ писък от царските покои, сякаш някой е бил убит. Мисля, че попаднахме на жертвата на Нефертити.
Три дни по-късно, докато все още се чудех какво да правя с трупа и ковчезите, Собек пристигна в Ахетатон, придружен от онова, което наричаше своя „свита“ — банда безскрупулни главорези от бедните квартали на Тива. Дойде в двореца и поиска аудиенция. Когато се срещнахме, стисна ръката ми, прегърна ме топло и ме целуна по двете бузи.
— Трябва да внимаваш, Маху — долепи уста до ухото ми той. — Властта на лорд Ай се разраства. Прави се на цар в Тива.
— А ти? — отстъпих назад аз.
Той разпери ръце.
— Аз съм помилван. Вече съм „Велик приятел на Царския кръг“. Греховете ми, макар и ужасни, са отмити. Назначен съм за надзорник на царските житници в Източна и Западна Тива. Дадоха ми имение със собствена плодородна земя близо до Великото пристанище, недалеч от храма Луксор — отпусна ръце. — Имението някога е било на един от поддръжниците на Мерире. Майа каза, че вече едва ли ще му трябва.
После разказа останалите клюки от града. От време на време се обръщаше и поглеждаше към градината, където свитата му си почиваше в сянката на плодните дръвчета и пълнеше търбусите си с храна и вино, като не пропускаше да закача слугините.
Читать дальше