Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Не отговорих, а си проправих път сред различните предмети. Клекнах и отворих една ракла, преливаща от скъпоценни камъни. До нея имаше чифт избродирани със злато сандали, изобразяващи сцени от победата на фараона над злите азиатски племена.

— Поне вече знаем къде е съкровището на Ехнатон — заключих аз. — Или поне част от него. Собек, случайно да забеляза каква част от това е тежка и не може да бъде пренесена?

— Искаш да кажеш, че има още?

— Сигурен съм, че има още. Ехнатон е взел част от златото, сребърните кюлчета и драгоценните камъни, а това е оставил. Нефертити щеше да го използва, да го претопи и продаде, за да финансира плановете си — изправих се. — Засега ще го оставим така. По-късно ще решим какво да правим.

Излязохме от тайната съкровищница. Наредих отворът да бъде затворен с дървен капак. Собек бе не по-малко твърд, сграбчи туниката на надзирателя и заплаши него и работниците с най-страшното наказание, ако разкрият тайната. В плен на алчността си, Собек нямаше доверие дори на мен и настоя част от неговите наемници да дойдат и пазят заедно с моите.

— Собек, приятелю — опитах се да го вразумя аз, — какво ти става?

Бях го завел по-навътре в галерията, далеч от останалите. Дори тогава той бе развълнуван, бършеше потта от лицето си, не отделяше поглед от входа към залата, сякаш се страхуваше, че могат да влязат крадци.

— То не е твое — прошепнах.

— Вече е — отвърна грубо. — Дойдох с теб в Делтата заради приятелството ни. Верността ми заслужава награда. Ако ни бяха заловили, сега щяхме да гнием набити на някой кол. Върнах се в Тива и какво да видя? Лорд Ай, Майа и Хюйи едва ходят от богатство и власт. Хоремхеб и Рамзес са същата стока, армейски генерали, които се пъчат със златните си яки и сребърни пчели за храброст. Онова съкровище е мое, Маху.

— Не, Собек — усмихнах се, — то е наше — гневът от лицето му изчезна. — Но за това ще поговорим по-късно. Сега искам да видя Заекващия.

Върнахме се в двореца и личния ми Дом на оковите с малък затвор в подземията. Извиках двама от наемниците си и им наредих да приготвят една стая.

— Само пейка и стол. А вие двамата идете в някоя килия по-нататък. Ще чуете, като влезе затворникът. Когато прецените, искам да започнете да надавате ужасяващи писъци.

И двамата кушитски стрелци се съгласиха с готовност.

— Постарайте се да бъдете убедителни — извиках след тях.

Изчаках Собек да доведе Заекващия от пристанището. Той пристигна, роптаейки срещу грубото отношение от страна на свитата на Собек. Беше едноок мъж със сипаничаво мише лице и рядка коса. Робата му беше от качествена тъкан, макар да бе поизцапана от пътуването по реката. Беше един от онези незначителни придворни, които се мислеха за безкрайно важни и винаги с готовност приемаха подкупи. Беше нервен, или поне се преструваше на такъв, когато Собек го насили да седне на малкото столче.

— Възразявам — започна той. — Бях отвлечен, изкаран насила от дома си. Не съм получавал почти никаква храна и вода и бях натикан на някакъв кораб наедно с най-долната утайка на Тива.

Собек го зашлеви.

— Не позволявам да се говори така за моите братовчеди, за родата ми.

Заекващият притисна лявата си буза.

— Защо те наричат Заекващия? — намесих се аз. — Дърдориш като маймуна.

— Преди заеквах, но се излекувах — извърна глава и ме погледна с виждащото си око. — Казаха ми, че ти си лорд Маху, надзирател на Дома на тайните. Искам да знам защо съм доведен тук. С какво право? По чия заповед? Аз съм гражданин на Тива. Ако съм прегрешил, трябва да отговарям пред управителя на града.

Собек го зашлеви отново. Заекващия понечи да скочи на крака, но Собек го притисна към стола. Тъкмо отваряше уста да протестира отново, когато по коридора проехтя ужасяващ писък, провлачен вик на болка, последван от още един. Дори Собек се сепна, а стражите отвън притичаха да проверят какво става.

— Ти си в Дома на оковите — започнах аз. — И вече започваш да се потиш от страх. Ти не си почтен гражданин. Мисля, че си убиец.

— Аз съм балсаматор — изджавка той. — Услугите ми са добре известни в Дома на живота.

— Имаш и репутация в Тива — наведе се Собек. — Чувал съм разни истории — просъска той — за това какво правят балсаматорите с телата на хубавите жени.

— Долни лъжи! — извика мъжът и трепна от поредния удар на Собек. — Истории, разпространявани от враговете ми.

— Само за това можем да те изправим на съд — смигнах на Собек аз. — Каква е присъдата за гавра с мъртвите? Набиване на кол? Може би трябва да го побием на брега като предупреждение за останалите. Когато умреш, което може да отнеме и часове, ще се погрижим тялото ти да бъде увесено от Стената на мъртвите.