Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Какво искате от мен? За какво съм ви потрябвал?

— Пропусна да споменеш — започнах аз, но спрях при поредния смразяващ кръвта писък, от който Заекващия потрепери. — Забрави да споделиш — продължих аз, — че познаваш и Ахетатон, а също и двореца. Някога си работил тук като балсаматор, нали?

Заекващия погледна вратата с копнеж.

— Нима тези писъци не събуждат у теб спомени? За една нощ преди три или четири години, нали така? В царските покои. Довели са те по искане на великата царица Нефертити!

— Кучка! Изменница! Сега…

Ударих го през устата.

— Моята господарка — казах аз тихо — бе хубава и отвън, и отвътре. Жена, омърсена с кръв, но при все това моя царица. Сега отговори на въпросите ми. Убил си човек, а след това си балсамирал тялото. Обръснал си косата и лицето и си изпратил това нещастно създание във вечната нощ, като си изгорил сърцето му.

— Тя уби четирима — изтърси Заекващия и изтри ивицата кръв, стекла се от ъгъла на устата му.

— Четирима? — попита Собек. — Е, хайде сега.

Заекващия скри лице в шепи и известно време се люлееше напред-назад.

— Обещах — прошепна той. — Дадох голям обет никога да не разкривам случилото се.

Насилих го да ме погледне.

— Участвал ли си в тези убийства?

Кимна.

— Преди години — едва издиша той — аз и семейството ми бяхме рибари. Дойдохме от град Ахмин.

— Аха — въздъхнах аз, — градът на лорд Ай. — Какво общо имат такива като него с рибари?

— Денем бяхме рибари, а нощем…

— Пирати — довърших вместо него аз. — Речни убийци. Мъже, които се спотайват сред тръстиките и причакват нещастните търговци. Една бърза стрела и всичко тяхно става ваше.

— Една нощ ни заловиха — продължи Заекващия. — Няколко нощи по-рано бяхме нападнали могъщ търговец. Той избяга и се върна да ни устрои капан. През онази нощ загубих окото си. Изправиха ни пред съда и ни признаха за виновни. Осъдени бяхме на смърт, аз и още трима. Дойде лорд Ай. Каза, че има задачи за нас. Заведоха ни в близкия Дом на живота. Записа ни в Гилдията на балсаматорите. Отначало не можехме да повярваме на късмета си. Възхвалявахме щедростта и милосърдието му…

— Продължавай — подканих го аз. — После започнаха да идват труповете, останките на онези, от които лорд Ай искаше да се отърве.

— Да.

Заекващия преглътна с усилие, после изстена тихо при поредния ужасяващ писък, долетял от коридора. Кимнах на Собек.

— Кажи на стражите да оставят онзи затворник на мира. Дай му време да размисли. Може би сега ще се съгласи да отговори на въпросите ни.

Не след дълго Собек се върна. Заекващия, изглежда, си помисли, че усмивката му е резултат от садистичното му настроение, защото падна на колене.

— Господарю Маху, прошка, милост! Лорд Ай ни използваше да балсамираме труповете на жертвите му, а понякога вършехме и неговата работа.

— Върни се на стола — сръгах го в рамото. — Вониш. Не искам да се приближаваш.

Изпълзя обратно.

— Така ли се излекува заекването ти? Уплахата от залавянето, опасността от набиването на кол?

Кимна.

— На теб и хората ти е дадена служба в Некропола. Когато Ехнатон и дворът му се преместиха тук, сте получили обичайните разрешителни и свидетелства, за да го последвате. Какво стана, когато Нефертити се възползва от услугите ви?

— Бяха заловени четирима мъже — изломоти той. — Не бяха египтяни, а хабиру. Често ги бяхме виждали в двореца, позволяваха им да влизат и излизат с документи, носещи картуша на Ехнатон. Никой не смееше да ги спре. Това беше по време на Голямата мистерия.

— По време на какво? — прекъснах го аз.

— Голямата мистерия: така Великата царица Нефертити наричаше периода, когато съпругът й изчезна.

— А тя знаеше ли какво се е случило?

Заекващия поклати глава.

— Знаеше, че тези хабиру посещаваха съпруга й. Когато той не се завърна три или четири дни, те бяха заловени близо до съкровищницата на фараона. Когато стражите ги спрели, те показали разрешителните си, но — сви рамене Заекващия — всички осъзнаваха, че се е случило нещо сериозно. Офицерите ги заподозрели и ги закарали пред царица Нефертити. Тя ги затвори в една съседна стая и помоли мен и хората ми за помощ.

— Измъчвали сте ги?

— Бяха храбри мъже — отвърна Заекващия. — Особено водачът им, Якуб; той умря последен. Великата царица искаше да знае къде е съпругът й, какво се е случило с него. Заплаши ги с публичен процес и екзекуция, но Якуб й се присмя и попита как може да ги обвини в престъпление.