Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— А лорд Пентжу?

Заекващия оклюма.

— Изслуша съобщението ми и се оттегли.

— Оттегли се? — не повярва на ушите си Собек.

— Да. Върна се към портата на имението; наемниците я затвориха пред лицето ми. Спомням си как спуснаха резетата. Върнах се при царицата и й разказах за случилото се.

— И?

— Тя се усмихна с онази смразяваща усмивка, не гледаше мен, докато говорех, а някъде зад мен.

— Защо според теб беше убито семейството на Пентжу?

— Не знам — избълва той. — Лорд Маху, нали знаеш как стоят нещата?

— Не, не знам.

— Но ти се разправяш с убийци, нали? — изплака той.

— Така е. Но не такива, които убиват жени и деца.

— Нефертити прокле Пентжу и невръстния принц. Обяви го за незаконен.

— Незаконен? — обади се Собек.

— Имаше предвид, че не е от нейната кръв.

— А Якуб? Защо Нефертити е проявила такава жестокост към него?

— Убедена беше, че се е върнал за нещо, че знае истината за съпруга й. Подозираше, че Пентжу има нещо общо, както и други от кръвта на Якуб. Спомена мъж на име Джарка.

Собек стрелна поглед към мен. Направих му знак да мълчи.

— Господарю, правехме каквото ни заповяда, яростта й нямаше край — свлече се отново на колене. — Лорд Маху, моля за прошка. Нищо повече не знам.

Излязохме от килията.

— Е? — попита Собек. — Какво ще правиш сега? — посочи вратата зад нас. — Да му прережа ли гърлото?

— Върни го при реката — изръмжах аз. — Твоя работа е какво ще правиш с него.

Исках да прикрия собствения си гняв. Изтичах от Дома на оковите, пресякох дворовете и се скрих в най-дълбоката част на градината под сянката на палмите. Отначало бях толкова обезумял, че не можех да си намеря място. Замислих се за казаното от Куфу и необяснимата му смърт след това. Всичко друго, до което бях успял да се добера, премина през главата ми, докато се опитвах да сложа някакъв ред в хаоса, който бушуваше в сърцето ми. Трябва да съм седял така поне два часа, разкъсван между пристъпите на потиснатост и гнева, задето са се подиграли с мен. Собек ме откри.

— Ще върна Заекващия в Тива. Мисля, че може да ми бъде от полза, преди да му прережа гърлото — Собек стоеше и потропваше с крак.

— Не си дошъл заради Заекващия, нали? Дошъл си заради съкровището. Няма да го вземаш, Собек!

— Не съм казал, че ще го взема. Просто си искам моя дял. Когато се върнеш в Тива, съкровището ще се върне с теб. Искам думата ти, че ще получа половината.

— Дадено — стиснах ръката му.

— А трупът на Якуб?

— Ще го върна в гробницата.

— Какво си намислил?

— Собек, вземи Заекващия и толкова от съкровището, колкото можеш да пренесеш незабелязано. Останалото остави на мен.

Тръгна. Един слуга дотича и съобщи, че един от ескадроните на Небамум е довел скитници от пустинята; с тях имало момиче, което отвлекли и се опитали да продадат.

— Глобете ги и ги бичувайте — изревах аз.

— Момичето е египтянка, от високо потекло.

— Ще трябва да почака.

Наредих му да си върви. Все още бях неспокоен. Исках да ритам и удрям. За да се разсея, погледах някакви акробати, които се упражняваха в двора; един от икономите ги бе наел за пиршеството, което планираше. Гледах как потните им, намазани тела се огъваха и преобръщаха, следвани от жонгльорите и гълтачите на огън. Доскуча ми и започнах наум да съчинявам стих за хиена, ранена и самотна насред Червените земи: смехотворен опит! Чувствах се затворник на собствената си мания. Защо просто не изоставя двора и задълженията си и не приема предложението на лорд Ай за имение в провинцията? Сетих се за хиената. Можеш да й говориш, да я плениш, но щом я освободиш, тя отново тръгва на лов.

Върнах се в градината. Амедета дойде при мен уж да предаде някакво съобщение от Анхсенамон. Един слуга я бе насочил към мястото, където седях, почти скрит сред високата трева. Затича се леко, късаше лотосов цвят с пръсти, а прекрасното й лице бе обрамчено от напарфюмирана перука със сребърни панделки. От нея се разнасяше силен аромат, тъмните й очи на кошута бяха изрисувани със зелен въглен и светнали от страст, устните й бяха пълни и червени, гърдите й напираха изпод тънката ленена роба, а гривните по китките и глезените й дрънчаха изкусително. Не можех да не забележа високите сандали, меката златиста кожа на краката, златната огърлица около шията и нагръдника от корнелий, изобразяващ Некбет, бога лешояд, проблясващ на гърдите й. Обладах я така, както бе възнамерявала, както бе кроила да бъде обладана, меките й ръце около врата ми, бедра, обвити около хълбоците ми, затворени очи и уста, открехната в леки стенания от удоволствие. Обладавах я отново и отново с нокти, забити в гърба й, и устни, впити в нейните. След това стана, усмихна се и хвърли последните листенца лотос на корема ми; тръгна си с полюляващи се бедра, като си тананикаше едва доловимо.