Пол Дохърти - Годината на Кобрата

— Към Тире.

— За какво?

— Само боговете знаят.

— С кого е трябвало да се срещне?

— Това знае само Нас-ра, посредникът между Бога и човека, господарю Песоглавец.

— Не бъди арогантна или ще те ударя.

— Мисля, че ще ми хареса.

Усмихнах се.

— Разбирам защо морските хора са те харесали.

— Не казах това. Те уважаваха куража ми, по принцип воините реагират така.

— Разкажи ми за мисията на доведения си баща.

— Много тайна, възложена от онази най-отровна сред змиите, великия лорд Ай.

— Не харесваш първия министър на Божествения?

— Нямам доверие на никого, когото доведеният ми баща харесваше или на когото служеше — лицето й стана сериозно, този път сведе глава без преструвка. — Лорд Маху, благодаря ви, че ме спасихте. Бих искала да помогна, но не знам нищо за мисията на доведения ми баща, освен че беше много потайна. Трябваше да слезе в Тире и да се срещне с някого: това трябваше да стане преди вашето пристигане. Носеше някакви документи в малко запечатано сандъче, но — сви рамене — сега то е собственост на Голямата зелена вода. Е — направи физиономия тя, — вече се отървах от баща си, майка ми — също.

— Защо дойде с него?

— Казах ти, за да го предразположа, заради майка ми. Все си мислеше, че един ден ще успее да ме прелъсти. Сега може да се скита на воля в подземния свят и да скърца със зъби, ако са му останали някакви! Между другото, къде е трупът му?

— Наложи се да го погребем в морето — разпери ръце капитанът. — Нямаме уабет , нито място за пречистване.

— Разбира се — усмихна се Набила. — В смъртта, както приживе. Както и да е, щеше само да се вмирише — усмихна ми се ослепително. — Бих искала да се измия отново, лорд Маху, а после може да поговорим.

Излязохме от кабината. Джарка избухна в смях. Капитанът поклати глава и отиде да провери нощната вахта. Застанах до перилата и се загледах в звездите. Питах се какво предателство крои Ай и можех единствено да се утешавам с това, че поне не е успял. Не преставах да мисля за Набила, за твърдото й, красиво лице, за засмените очи, за куража й. Капитанът се върна и попита какво ще правим с нея, като стигнем Тире.

— Тя ще стане част от моето домакинство — отвърнах, без да се замислям аз. — Да, аз ще се грижа за нея.

Стигнахме пристанището на Тире малко след зазоряване на следващия ден и се придвижихме покрай оживен кей, който миришеше на риба, подправки и преди всичко на острата лилава боя, с която градът беше известен. Нямах търпение да слезем на земята. Зарадвах се на оживлението и шумовете на града. Новината за нашата победа над морските хора се разпространи почти мигновено и пристанището се изпълни с безброй цветове от стеклите се жители, които искаха да видят царска бойна галера — рядка гледка сама по себе си в онзи период, когато Египет беше слаб. Накрая управителят на града изпрати ескорт, който да ни отведе в двореца. Тръгнах с Джарка, Набила и трийсетина наемници.

Странен град беше Тире: тепърва предстоеше да се разрасне и добие сила, но положените семена започваха да никнат. Принцовете строяха крепости и дворци, подсилваха защитата на пристанището и изпращаха собствени флотилии към морето. При нашето посещение Тире представляваше сбирщина къщи, дворци и храмове, обградени от висока червеникава стена и защитени с порта и импровизирани кули над море с цвят на вино. Навътре в сушата градът имаше водохранилища, канали и дълбоко изкопани цистерни, с които се поливаха градини и ниви, и които задвижваха множество преси за вино и зърно. Къщите на бедните до пристанището бяха като всички бедняшки квартали из империята: купчина сплетени клони, покрити със слама и замазани с кал; дрипави къщурки, събрани около тесни миризливи улички. Именията на търговците се намираха отделно със стени от гледжосани в различни цветове печени тухли, покриви от палмово дърво и боядисани в червено врати, за да пазят от демони. В градините имаше вградени до половина гърнета с вода, за да охлаждат камъните. Забелязах също и че всичката храна се слага в гърнета и кошници, окачени високо над гредите, далеч от плъховете и мишките, които сякаш бяха залели града.

Посетих много такива имения при срещите си с дребните принцове и племенни вождове на Ханаан — Вредителите, които фараонът бе призовал да се срещнат в Тире с мен, неговия специален пратеник. Всички те пристигаха с опърпаните си свити и се държаха като велики крале. Облечени бяха в дълги туники, косите и перуките им бяха силно парфюмирани, в една ръка държаха украсен бастун, в другата — личния си печат или картуш, с които обикновено гордо парадираха. Някои имаха по-варварско великолепие, понякога замаяни от палмово вино, облечени в крещящи роби и придружени от груби слуги, понесли ярки, привличащи погледа знамена. Това бяха тъй наречените съюзници на Египет. Аз им нямах доверие, а те не ми вярваха.