Пол Дохърти - Годината на Кобрата

— Съгласен съм — обади се капитанът и посочи останките от кораба. — „Утринна звезда“ тръгна от Аварис един ден преди нас.

— Господарю!

Джарка ме сграбчи за ръката и ме издърпа настрани. Последвах го с нежелание.

— Трупът на мачтата — прошепна той. — Това не е капитанът на кораба, а Хуанеру.

— Кой?

— Един от личните писари на Ай. Може и да си го спомняш от срещите на Царския кръг, винаги седеше в центъра.

Спомних си елегантния, грациозен мъж с остри черти, тънки устни, бледно лице и хлътнали очи. Върнах се на парапета, закашлях се и размахах ръка да прогоня дима, после погледнах надолу. Ужасът на смъртта винаги ме сварва неподготвен, но независимо от жестоките рани и празния поглед, разпознах писаря.

— Накъде е отивала „Утринна звезда“? — попитах.

— Натам, където и ние — обади се капитанът зад мен. — Пренасяше вино.

Джарка се приближи.

— Защо Ай ще изпраща собствени пратеници? Каква работа има Хуанеру в Тире?

Не успях да отговоря. Докато продължавах да гледам тялото във водата, един от съгледвачите изкрещя.

— Тук са! Два кораба!

Вдигнах рязко поглед. Два дълги кораба, подобни на нашия, но по-малки и ниско във водата, се насочваха право към нас. Вятърът, който разнасяше пушек около мен, издуваше широките им раирани платна. Приличаха на бързо приближаваща глутница вълци. Стратегията на нашия капитан бе да ги привлече близо. Със скрит екипаж и невидими заради дима оръдия, „Славата на Изида“ можеше да мине за търговски кораб, който е дошъл да помогне, но има собствени проблеми заради избухнал пожар.

Изкатерих се на наблюдателната площадка на кърмата и огледах корабите. Нашите гребци бяха залегнали на греблата. Проехтя заповед и „Славата на Изида“ зави рязко наляво и се стрелна към единия от вражеските кораби. Усетих ужасна миризма, воня от струпани едно в друго тела и отходници. Вече с прибрани гребла бойният ни кораб се заби в носа на врага, натисна силно, после бързо се изтегли благодарение на жестоките усилия на гребците на фона на ехтящите заповеди. По време на тази маневра носът на нашия кораб почерня от стрелци, който изпуснаха порой стрели сред претъпканите вражески редици. Скоростта на нападението ни, силата на удара и дъждът от стрели предизвикаха хаос и разруха. Вражеският кораб се наклони и водата нахлу, докато хората се опитваха да скочат или падаха, поразени от нашите стрели.

Слънцето, небето, спокойствието на морето сякаш изчезнаха. Имах чувството, че сме попаднали сред мрачните езера на подземия свят, където водата ври, а въздухът е непрестанно изпълнен с остър дим, смразяващи кръвта писъци и ужаса на битката. До мен Джарка се бе съсредоточил върху огромния си лък. Беше майстор стрелец, на лявата си китка имаше кожен предпазител, а пръстите на дясната бяха увити в козя кожа. Пускаше стрела след стрела, набелязваше целите си внимателно, като се опитваше да балансира върху движещия се кораб.

„Славата на Изида“ бързо се обърна, за да посрещне втория вражески кораб. Хванати неподготвени, членовете на екипажа му се опитаха да се отдръпнат, но заради царящия на борда хаос капитанът още не беше решил дали да избяга, да се бие или да се опита да помогне на своите другари. Не знам дали случайно или умишлено, но нашият кораб закачи вражеския в силен удар и откъсна част от кърмата му. Водата нахлу навътре. С толкова много хора на борда корабът и така плаваше доста ниско и сега мигновено се наклони и водата допълнително засили хаоса.

„Славата на Изида“ се отдръпна. Главният гребец вече имаше време да установи размерите на случващото се. Всъщност морето бе свършило цялата ни работа, докато стрелците ни просто поддържаха дъжда от стрели с онзи смразяващ кръвта звук на черен рояк побеснели оси. Капитанът сигурно би предпочел абордаж и пленяване и на двата кораба, но те вече представляваха останки, които постепенно потъваха и оставяха оцелелите да цапат из водата. Някои се бяха вкопчили в нашите гребла и се опитваха да се покатерят на „Славата на Изида“, но ние ги посрещахме с тояги и брадви. Капитанът ни обаче много държеше да плени някои от вражеските офицери, които се разпознаваха лесно по огромната украса по главите и изкусно изработените ризници. Такива на борда издърпахме доста — с медночервеникава кожа, с квадратно подстригани бради и крещящи в бойни цветове лица.

„Славата на Изида“ се отдалечи още малко от мястото на разрушението и остави зад себе си купчини трески. Дрехи, полуотворени ракли и навити въжета подскачаха между приличните на измряла риба тела, от чиито гърбове стърчаха безброй стрели. Все по-силният вятър разнесе последните ивици дим и миризмата от касапницата. Вече не се чуваха викове, само звуците на морето, скърцането на кораба — онзи миг тишина след всяка битка, когато осъзнаваш какво си направил, какво се е случило и колко лесно може да бъде отнет човешкият живот.