Пол Дохърти - Годината на Кобрата

— Попитай ги за жената и за мъжа, закован на мачтата — поисках аз. Преводачът го направи, но сви рамене.

— Господарю, нищо не знаят. Жената е била с египтянина, който е носел картуша на Божествения.

— Нещо друго?

Преводачът попита същото всички останали пленници, но те поклатиха глави: не заеха нищо, освен че са заловили египетски царски служител. Бяха го убили заедно с другите, но нямаха представа какво носи или защо е там.

Огнените отблясъци на залеза преобразиха небето и морето. Капитанът нареди от кабината да бъде донесен наосът на неговия бог покровител, Хор Направляващия, и да бъде поставен на видно място на кърмата. На пленниците бяха раздадени пълни купи вино; изпиха ги жадно. Смрачаваше се и запалиха кадилниците с тамян, чийто остър мирис се разнесе из бойния кораб и екипажа, който се бе събрал да гледа разпита. Капитанът изплакна устни и ръце с вода, смесена с природна сода, после скри лице в шепи и започна молитвата си. След това хвана бойната си тояга и пред очите на всички екзекутира пленниците един по един. Водеха ги пред него с вързани зад гърба ръце и коса, прибрана в жертвен кок на главата. Капитанът ги хващаше за косата, прошепваше молитва към Хор и размазваше мозъка им.

Падна нощ — тиха, тъмна и без звуци, с изключение на шепота на морето, скърцането на кораба и изръмжаването от капитана, последвано от онзи тъп звук от строшаване на череп. Пленниците умираха с достойнство, никой не помоли за милост. След това капитанът изгълта бокал вино и поръси последните капки около труповете, преди да нареди да бъдат изхвърлени през борда, а палубите — почистени.

Качих се на кърмата.

— Господарю — обърнах се. Джарка седеше ухилен до уши. — Най-добре ела с мен. Младата жена се събуди.

Онази нощ, след ужасната битка и зловещата церемония, започна нов етап от живота ми. Набила, жената от морето, изглеждаше достатъчно добре в импровизираната си туника и стройни крака, прибрани върху рогозката на капитана. Беше се постарала да изглежда привлекателна и държеше бокала с вино елегантно, като истинска тиванска дама. Мирисът на изгоряло масло от лампите ме накара да се закашлям на влизане през ниската врата. Капитанът клечеше пред нея, а на нашареното му лице се четеше истинско изумление.

— Ти ли си лорд Маху? — посочи ме тя с чаша. — Да, трябва да си ти, а това е просто капитанът — отново посочи с чаша. — Похвалих го за свършената работа, много хитър номер. Предупредих морските пирати, но както повечето мъже, те не ме послушаха — докосна раната на устата си. — Паднах върху една стълба.

— Морските пирати насилиха ли те, господарке? — долетя гласът на капитана.

— Да ме насилят, не — придърпа косата си назад. — Това е месечното ми течение. Казах им, че не се съвкупявам с маймуни.

— И? — попитах аз и седнах до капитана.

— Засмяха се. Казаха, че съм смела, така че ще ме запазят за един от главатарите си.

— И?

— Казах им, че са прасета и миришат. Опипваха косата и лицето ми; тъпи са като свине. Предупредих ги, че наблизо има царски боен кораб.

Капитанът се обърна и ми намигна.

— Такива съм чувал и преди — прошепна.

— Откъде знаехте това? — попитах аз.

— Хуанеру ми каза. Бях с него.

— Той ваш съпруг ли беше?

Тя изхриптя с отвращение.

— Коя сте вие?

— Набила, дъщеря на Снерфу. Вече съм почти на седемнайсет лета — вдигна глава и ме погледна открито с красивите си очи. — Мразех Хуанеру! — едва не се изплю при името му тя. — Вечно се опитваше да се намърда между краката ми, но не успя.

— Защо бяхте с него?

— За да го накарам да бъде мил към майка ми, да не я наранява. До последно не изгуби надежда — изсумтя тя. — Иначе казано, той ми беше доведен баща.

Посочих татуировките по ръцете й.

— Доведеният ми баща искаше да стана изкусна в любовта. Бях хесета, момиче от светилището на Изида. Мразех всичко това, но, както вече казах, трябваше да поддържам настроението му добро. Радвам се, че е мъртъв. Морските хора не го харесаха. Започна да се моли за живота си. С такива мъже човек не бива да го прави. Ако се изправиш пред смъртта, по-добре да запазиш безизразно лице.

Зад мен Джарка не можа да сдържи смеха си. Капитанът изглеждаше напълно омагьосан. Аз бях изумен и едновременно се забавлявах от наглостта на тази млада жена, от пакостливото пламъче в очите й. Тя се приведе и ме посочи с пръст.

— Наркентиу.

— Така ме наричаха преди, Песоглавеца от Юга. Сега съм лорд Маху, Надзирател на Дома на писарите, личен пратеник на фараона при хетите. И така, накъде се беше запътил твоят доведен баща?